— Та добре ли е за един млад човек да се настанява в подобна къща? — рекох аз. — Не се ли боите от последиците, госпожо Линтон?
— Не и за приятеля ми — отвърна тя. — Силната му воля ще го предпазва от опасност. Боя се донякъде за Хиндли, но той не би могъл да стане морално по-лош, отколкото е сега, а заради мене той няма да пострада. Това, което стана тази вечер, ме сдобри с бога и цялото човечество. Бях се разбунтувала срещу провидението. Ах, Нели, преживяла съм големи, много големи страдания. Ако онова същество знаеше колко горчиви са били мъките ми, той би се срамувал да помрачава края им с безсмислени сръдни. Само добрите ми чувства към него ме накараха да не споделям мъката си. Ако бях дала израз на страданията, които ме раздираха, това би го заставило да копнее за тяхното облекчаване също тъй силно, както копнеех и аз самата. Обаче те се свършиха и аз няма да си отмъщавам за глупостта му. Имам сили да понеса каквото и да е отсега нататък. Дори и най-долното същество да ме удари по бузата, аз не само ще му обърна и другата, но ще поискам и извинение, задето съм го предизвикала; и за да докажа думите си, още сега ще отида да се сдобря с Едгар. Лека нощ! Аз съм същински ангел!
Тя си тръгна уверена и самодоволна и още на утрото пролича колко успешно бе провела решението си. Господин Линтон се бе не само отказал от сръднята си (макар и да изглеждаше още в миньорно настроение поради прекалената веселост на Катрин), но и не се осмели да се противопостави на нейното отиване в «Брулени хълмове» ведно с Изабела в следобеда на тоя ден. За отплата тя го възнагради с тропически изблик на любов и нежност, които превърнаха къщата в рай в продължение на няколко дни и не само господарят, но и прислужниците използуваха случая да се порадват на вечно усмихнатото слънце.
Хийтклиф — би трябвало да казвам господин Хийтклиф занапред — отначало се ползуваше предпазливо от правото си да идва в «Тръшкрос Грейндж». Той сякаш преценяваше доколко стопанинът на къщата ще търпи нежеланото му присъствие. Катрин също счете за по-благоразумно да не дава пълен израз на удоволствието, които й доставяха неговите посещения, и той постепенно завоюва правото си да бъде очакван и посрещан. Запазил бе до голяма степен оная сдържаност, с която се отличаваше през юношеските си години, и тя му помагаше да подтиска всяка изненадваща проява на чувствата му. Безпокойството на господаря ми поутихна, а други обстоятелства го насочиха за известно време в друга област.
Новите му грижи произлизаха от съвсем неочаквана беда — Изабела Линтон прояви внезапно и неудържимо влечение към госта, когото търпяха в къщата. По това време тя бе прекрасна осемнадесетгодишна девойка с детинско държане, макар че притежаваше остър ум и силни чувства, а също и избухлив нрав, когато биваше предизвикана. Брат й, който я обичаше нежно, беше ужасен от това невероятно влечение. Като оставим настрана въпроса колко унизително би било тя да сключи брак с един безименен човек, а също и вероятността и имотът да премине, в отсъствието на наследници от мъжки пол, в ръцете на такъв човек, той беше достатъчно умен да разбере характера на Хийтклиф и знаеше, че макар и да се беше променил външно, умът му нито се бе променил, нито можеше да се промени. Тоя ум го плашеше — противен му беше. Някакво лошо предчувствие го караше да тръпне пред мисълта да повери Изабела в неговите ръце. Той би изтръпнал още повече, ако знаеше, че влечението й се бе породило без всякакво поощрение и че бе насочено там, дето не будеше взаимност на чувствата; защото още в момента, когато научи за тия чувства на сестра си, той стовари вината върху преднамерените действия на Хийтклиф.
От известно време насам всички забелязвахме, че госпожица Линтон се разяжда от мъка и чезне по нещо. Тя изпадаше в лошо настроение и се отегчаваше, зъбеше се на Катрин и я дразнеше, рискувайки всеки път да изчерпи търпението й, което и без това не бе голямо. Извинявахме я донякъде под предлог, че не е добре със здравето. Тя се топеше и чезнеше пред очите ни. Но един ден, когато се бе държала особено капризно — отказала бе да закуси, оплакваше се, че слугите не изпълнявали нарежданията й, че госпожата я лишавала от всякакви права в къщата, а Едгар я пренебрегвал, че се била простудила, понеже никой не затварял вратите, и че нарочно оставяли огъня в салона да загасне, — госпожа Линтон категорично настоя тя да си легне и след като й се скара не на шега, заплаши я, че ще изпрати да повикат лекаря. Самото споменаване на Кенет я накара начаса да заяви, че се чувствува напълно добре, но че била нещастна единствено поради грубото държане на Катрин.
— Как можеш да кажеш, че съм груба, разглезена немирнице! — възкликна господарката, смаяна от неоснователното й твърдение. — Навярно си на път да се побъркаш! Кажи кога съм била груба с тебе?