ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
"Докато госпожица Линтон се разхождаше самотна в парка и градината, винаги мълчалива и почти винаги разплакана, брат й се затваряше при книгите си, които изобщо не отваряше. Струваше ми се, че го гложди смътната надежда Катрин да се разкае за поведението си и сама да слезе долу, за да иска извинение и да гледа да се сдобрят. Тя обаче упорито отказваше да се храни, изхождайки навярно от мисълта, че при всяко ядене Едгар се задушава от мъка заради отсъствието й и че само гордостта го възпира да не изтича и се хвърли в нозете й. Аз си гледах домашната работа, убедена, че в стените на „Тръшкрос Грейндж“ се намира само един разумен човек и че това бях аз. Почти не проявих състрадание към госпожицата, нито се опитвах да увещавам господарката си, а и не обръщах голямо внимание на въздишките на господаря, който жадуваше да чуе името на жена си, щом не можеше да чуе гласа й. Реших да оставя събитията да се развиват естествено и макар че това бе досадно бавен процес, накрая започнах да се радвам на първите бегли признаци на развръзка. Поне тъй ми се стори отначало.
На третия ден госпожа Линтон отключи вратата на стаята си и поиска да й донеса вода, понеже бе изпила тая в каната и стъкленицата, а също и купичка с каша, защото мислеше, че умира. Според мен, тая реч бе предназначена за ушите на Едгар. Не й вярвах и никому не споменах за тия нейни думи, но й занесох чай и малко препечен хляб. Тя пи и яде с охота, после отново потъна във възглавницата си, като притискаше ръце една в друга и пъшкаше.
— Ах, ще умра! — възкликна тя. — Ще умра, понеже никой не дава пет пари за мен. Съжалявам, че изядох това. — Малко по-късно я чух да мълви: „Не, няма да умра, той би се зарадвал, той въобще не ме обича — никога няма да му домъчнее за мен!“
— Искате ли нещо, госпожо? — запитах я, все още външно спокойна, въпреки смъртнобледото й лице и особеното й държане.
— Какво прави оня апатичен човек? — запита тя и отстрани гъстите заплетени къдри от посърналото си лице. — Да не е изпаднал в летаргия или пък е умрял?
— Нито едното, нито другото, ако говорите за господин Линтон — отвърнах аз. — Той е сравнително добре, макар че се занимава с книгите си малко повечко, отколкото би трябвало. Все с тях се занимава, понеже няма кой да му прави компания.
Нямаше да й говоря тъй, ако знаех истинското й положение, но не можех да се отърва от мисълта, че тя донякъде симулира разстройството си.
— С книгите си! — възкликна тя смаяна. — А аз умирам и съм в гроба с единия крак! Боже мой, знае ли той колко съм се променила? — продължи тя, като се взираше в образа си в окаченото на другата стена огледало. — Това ли е Катрин Линтон? Той мисли, че съм само сърдита или може би че се преструвам. Не може ли да го уведомиш, че работата е съвсем сериозна? Нели, ако не е много късно, щом разбера какви са истинските му чувства, ще избера едно от двете — или веднага ще умра от глад (това би било наказание само ако той има сърце), или ще оздравея и ще напусна тая местност. Истината ли ми казваш за него сега? Внимавай! Възможно ли е той дотолкова да нехае за живота ми?
— Не, госпожо — отвърнах аз. — Господарят изобщо не знае, че имате нервно разстройство и, разбира се, не се бои, че ще се оставите да умрете от глад.
— Тъй ли мислиш? Не може ли да му кажеш, че ще умра? — отвърна тя. — Убеди го в това! Говори от свое име. Кажи, че си убедена, че ще умра!
— Забравяте, госпожо Линтон — възразих аз, — че приехте с охота малко храна тая вечер, а утре ще забележите благотворното й въздействие.
— Само да знаех, че това ще го убие — прекъсна ме тя, — щях веднага да туря край на живота си! Нито за миг не затворих очи през тия три ужасни нощи и как се измъчвах! Имах видения, Нели! Но вече почва да ми се струва, че ти не ме обичаш. Странно наистина! Мислех си, че макар всички да ме мразят и презират, те не могат да не ме обичат. А за няколко часа те всички се превърнаха в мои врагове. Всички, сигурна съм в това, всички тук. Колко е тъжно да дочакаш смъртта, заобиколена от техните студени лица! Ужасена от гледката, Изабела се бои да влезе в стаята — страшно би било да гледаш как умира Катрин! И Едгар, застанал тържествено наблизо, за да дочака края, а после отправящ благодарствена молитва към бога, загдето е възвърнал спокойствието в неговия дом. След това ще се върне при книгите си! В името на всички живи хора, сред книгите ли му е мястото, когато аз умирам?