Дамата била загърнала лицето си с воал, но като поискала глътка вода, той паднал, докато тя пиела, и момичето съвсем ясно видяло лицето й. Хийтклиф държал юздите на двата коня, като продължили да яздят нататък. Те дали гръб на селото и препускали толкова бързо, колкото било възможно по тия лоши пътища. Момичето не казало нищо на баща си, но още тая заран разправило историята на всички в Гимъртън.
Изтичах и надникнах, тъй, колкото да се каже, в стаята на Изабела, после се върнах и потвърдих казаното от момичето. Господин Линтон бе заел мястото си край леглото. Като ме чу да влизам, той вдигна очи, прочете истината в смутения ми вид и пак сведе поглед, без да даде някакво нареждане и да каже дори дума.
— Трябва ли да вземем някакви мерки, за да я настигнем и върнем обратно? — запитах го. — Как да постъпим?
— Тя е отишла по своя собствена воля — отвърна господарят. — Нейно право е да върви, ако това й е по волята. Не ме безпокойте повече за нея. Занапред тя ми е сестра само по име — не защото се отказвам от нея, а защото тя се отказа от мен.
Това бе всичко, което той каза по въпроса. След това не запита нито веднъж за нея и изобщо не я спомена по един или друг начин освен когато ми заръча да изпратя ония вещи, които бяха лично нейни, Щом узная къде се намира новият й дом.“
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
"Бегълците отсъствуваха два месеца. В тези два месеца госпожа Линтон прекара и преодоля най-тежката криза на болестта, определена като мозъчно възпаление. Никоя майка не можеше да се грижи по-предано за единственото си дете, отколкото Едгар — за нея. Той бдеше ден и нощ и търпеливо понасяше всички безпокойства, които можеха да му създадат възбудените й нерви и помътеният й разум; и макар Кенет да бе заявил, че тая, която спасяваше от гроба, щеше да се отплати за грижите му само като се превърне в извор на непрестанни тревоги — по-точно казано, че господин Линтон жертвувал и здравето, и силите си, за да запази някаква човешка развалина, — благодарността и радостта на господаря нямаха граници, когато лекарят заяви, че животът на Катрин вече не се намира в опасност. Той стоеше край нея дълги и дълги часове и проследяваше постепенното възвръщане на физическите й сили, като подхранваше прекалено оптимистичните си надежди с илюзията за скорошното й възстановяване и че тя не след дълго ще бъде такава, каквато беше преди.
Тя излезе от стаята си за първи път в началото на следващия март. На утрото в тоя ден господин Линтон бе поставил върху възглавницата й китка златни минзухари. Нейните очи, останали дълго време чужди за всякакъв проблясък на радост, ги зърнаха, щом се събуди, и заблестяха от удоволствие, когато почна да събира цветята.
— Тия са първите цветя, които никнат по „Брулени хълмове“ — възкликна тя. — Те ми напомнят топлите ветрове, които топят снеговете, напомнят ми топлото слънце и почти стопени снегове. Едгар, не духа ли южнякът и има ли още неразтопен сняг?
— Тук при нас няма вече сняг, мила — отвърна съпругът й. — Виждам само две бели петна в цялото поле. Небето е синьо, чучулигите пеят, баричките и потоците са пълни догоре. Катрин, по това време миналата пролет аз копнеех да оживееш под тоя покрив, а сега искам да си излязла нагоре по тия хълмове — ветрецът вее тъй нежно и ми се струва, че въздухът би те излекувал.
— Ще отида горе само още един-едничък път — каза болната, — а тогава ти ще ме оставиш и аз ще остана там завинаги. Идната пролет отново ще копнееш да живея под този покрив, ще се връщаш към спомените си и ще мислиш, че днес си бил щастлив.
Линтон я обсипваше с най-нежни милувки и се опитваше да я развесели с най-благи думи, но тя, загледала се унесено в цветята, остави сълзите да се натрупват по миглите и да потекат по страните й, без да му обръща внимание. Ние знаехме, че тя наистина се чувствува по-добре, и затова решихме, че продължителното й стоене на едно и също място допринася значително за тая нейна меланхолия, която би могла да бъде отстранена донякъде чрез една промяна на обстановката. Господарят ми каза да наклада огън в камината на гостната стая, изоставена от всички в продължение на много седмици, и да поставя едно кресло на слънчево място край прозореца. После той я отведе долу, тя седна и дълго се радва на приятната топлина и което очаквахме — съживи се от окръжаващите я предмети, които, макар и познати, не й навяваха тъжните представи, свързани с омразната й стая и с болестта й. Привечер тя вече изглеждаше страшно изтощена, но никакви доводи не можеха да я склонят да се върне обратно в стаята си. Трябваше да наредя дивана в гостната за легло, докато й бъде приготвена друга стая. За да й спестим умората да слиза по стълбите и пак да се изкачва, ние подредихме тая стая, в която лежите понастоящем, на същия етаж с гостната и тя скоро заякна достатъчно, за да се движи от едната в другата, опирайки се върху рамото на Едгар. Ех, гледана тъй, както се грижехме за нея, самата аз почнах да мисля, че би могла да оздравее, а имахме двояка причина да желаем това, защото от нейния живот зависеше още един: всички хранехме надеждата, че не след дълго съкровената мечта на господин Линтон ще се осъществи и че земите му ще бъдат избавени от угрозата да попаднат в чужди ръце чрез раждането на един наследник.