— Ах — подзе тя, — дошла сте да търсите малката ви господарка, нали? Не се плашете, тя е в безопасност тук, но се радвам, че го няма господарят.
— Значи, няма го в къщи? — рекох аз, силно задъхана от бързото ходене и тревогата.
— Да, няма го — отвърна тя. — Няма нито него, нито Джоузеф и сигурно няма да се върнат преди час и нещо. Влезте за малко, за да си починете.
Влязох и зърнах загубеното ми агне да седи край огнището и да се клатушка в един малък стол, останал от детските години на майка й. Шапката й висеше на стената, а тя, изглежда, се чувствуваше напълно у дома си — смееше се и бъбреше, в отлично настроение, с Хертън. Той бе станал едър и здрав момък на осемнадесет години. Зяпаше я с изострено любопитство и в почуда, понеже разбираше твърде малка част от забележките и въпросите, които се лееха непрекъснато от устата й като поток.
— Хубава работа, госпожице! — възкликнах аз, прикривайки радостта си с престорено гневно лице. — Тая ще е последната ви езда, докато се върне татко ви. Няма вече да ви позволя да прекрачите дори и прага, малка палавнице!
— Ах, Елен! — весело възкликна тя, после рипна и изтича при мен. — Чудесни неща имам да ви разправям тая вечер. Ето че ме открихте. Идвали ли сте и друг път тук?
— Сложете си шапката и веднага в къщи! — рекох аз. — Страшно съм ви сърдита, госпожице Кати. Постъпката ви е крайно лоша. Няма защо да се цупите и да плачете. Това не е отплата за мъките, които ми причинихте, като ме накарахте да пребродя цялата околност, за да ви търся. Като си помисля само колко настойчиво ми заръча господин Линтон да ви държа вътре, а вие да побегнете по тоя начин! Това показва, че сте малка, хитра лисица. Вече никой няма да ви вярва.
— Че какво съм направила! — проплака тя и веднага се умири. — Татко нищо не ми е заръчвал. Той няма да ми се кара, Елен. Той въобще не се сърди като вас.
— Хайде, хайде! — отново я подканих. — Аз ще вържа панделката. Да няма сръдни. Ех, засрамете се! Тринадесетгодишна, а се държите като бебе!
Последното възклицание бе предизвикано от това, че тя рязко махна шапката от главата си и се отдръпна към комина, гдето не можех да я стигна.
— Госпожо Дийн — подхвана прислужницата, — не бъдете строга с доброто момиче. Ние я накарахме да остане тук. Тя искаше да продължи да язди нататък, защото се боеше, че ще се безпокоите. Хертън предложи да я придружи, а и аз мислех, че ще е добре да стори това. Пътя през хълмовете е тъй глух.
През време на спора Хертън стоеше с ръце в джобовете, чувствувайки се твърде неловко, за да говори. Моето вмешателство, изглежда, не бе по вкуса му.
— Докога трябва да чакам? — продължих аз, без да обръщам внимание на думите на прислужницата. — След десет минути ще се стъмни. Къде е понито, госпожице Кати? А къде е Феникс? Ще ви оставя, ако не побързате. Правете, каквото искате.
— Понито е в двора — отвърна тя, — а Феникс е затворен ей там. Ухапан е, както и Чарли. Всичко щях да ви разкажа, но вие сте в лошо настроение и не заслужавате да ви разправям тия неща.
Взех шапката й и се приближих към нея, за да я сложа на главата й, но като видя, че хората в къщата държат нейната страна, тя почна да подскача из стаята. Подгоних я, а тя припна като мишка, като минаваше над мебелите, под тях и зад тях, тъй че за мен бе трудно да я догонвам. Хертън и жената се смееха, а и тя почна да им приглася и ставаше все по-дръзка и по-дръзка, докато накрая викнах крайно гневно:
— Чуйте, госпожице Кати! Ако знаехте чия е тази къща, щяхте час по-скоро да я напуснете.
— Къщата е на вашия баща, нали? — рече тя, обръщайки се към Хертън.
— Не — отвърна той и сведе поглед, поруменявайки от срам.
Той не можа да издържи вторачения й поглед, макар че очите й бяха също като неговите.
— Тогава чия е? Да не би да е на господаря ви? — запита тя.
Той се изчерви още по-силно, обзет от друго чувство, после изрече някаква ругатня и се извърна встрани.
— Кой е господарят му? — продължи неуморимото момиче, като се обърна към мен. — Той говореше за «нашата къща» и за «нашите хора». Помислих го за син на собственика. Пък и той нито веднъж не ми рече «госпожице». Той би трябвало да ме нарича тъй, нали, ако е слуга?
Тия детски брътвежи накараха Хертън да потъмнее като облак. Мълком раздрусах бъбрицата и накрая успях да я приготвя за път.
— А сега пригответе коня ми — каза тя, обръщайки се към непознатия си родственик тъй, както би се обърнала към някой от конярите в «Тръшкрос Грейндж». — После можете да дойдете с мен. Искам да видя от кое място в блатото се издига ловецът-коболд и да чуя за самодивите, както ги наричате. Хайде, побързайте! Но какво има? Казах ви да приготвите коня ми.