Не съм добре запозната с обичайния начин на живот в «Брулени хълмове» през онези дни. Думите ми са основани само на приказки и слухове, защото виждах малко от тия неща. Селяните твърдяха, че господин Хийтклиф бил стиснат, че като господар бил жесток и суров спрямо наемателите на земите си, но в къщата, попаднала под женски грижи, се бе възцарила отново някогашната уютност; там сега нямаше гуляйджийски сцени, тъй чести по времето на Хиндли. Господарят бе прекалено мрачен, за да търси обществото на каквито и да е хора, били те добри, или лоши. Той и сега е такъв.
Впрочем аз се отклоних от разказа си. В лицето на кривокракото кученце госпожица Кати отхвърли подаденото й клонче на мира и поиска собствените си кучета Чарли и Феникс. Те дойдоха с понакуцване и провиснали глави. Тогава потеглихме към къщи в доста лошо настроение. Аз не можах да изтръгна от малката ми господарка подробности за начина, по който бе прекарала деня. Разбрах, както и предполагах, че целта на нейното пътешествие е била да стигне до Пенистън Крег. Тя пристигнала без особени приключения до портата на чифлика тъкмо когато Хертън излизал навън, следван от няколко кучета, които се нахвърлили върху нейните. Кучетата се сдавили жестоко, преди господарите им да могат да ги разделят, и това представлявало запознаването. Катрин се представила на Хертън и му казала накъде била тръгнала, после го замолила да й покаже пътя, а накрая го склонила да я придружи. Той й разкрил потайностите на Самодивската пещера и на още двадесетина странни места, но понеже бях в немилост, тя не ме удостои с описанието на интересните неща, които бе видяла. Можах обаче да разбера, че тя е била очарована от водача си до момента, в който бе засегнала чувствата му, обръщайки се към него като към слуга. Впрочем и домоуправителката на Хийтклиф засегна нейните, назовавайки го неин братовчед. Тогава езикът, който момъкът бе държал към нея, почна да гложди сърцето й — тая, която винаги наричаха «мила» и «скъпа», «царица» и «ангел» в «Тръшкрос Грейндж», да бъде обидена по тъй възмутителен начин от един непознат! Главата й не можеше да побере това и аз трябваше доста да се потрудя, за да я накарам да обещае, че няма да се оплаче на баща си. Обясних й колко неприятни са за него всички хора в «Брулени хълмове» и колко ще се нажали, като узнае, че тя е била там, но наблегнах най-много върху обстоятелството, че ако тя разкрие нехайството си към заповедите му, той може би ще се ядоса дотолкова, че аз вероятно ще трябва да напусна къщата, а тая мисъл бе непоносима за Кати. Тя обеща и удържа дадената дума заради мен. Въпреки всичко тя беше мило момиченце.“
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
"Едно писмо с черни краища ни съобщи деня, в който щеше да пристигне господарят. Изабела бе умряла и в писмото си той ми заръчваше да стъкмя траурни дрехи за дъщеря му и да приготвя една стая и други удобства за неговия млад племенник. Катрин просто пощръкля от радост при мисълта, че скоро ще посрещне баща си, и се впусна в най-оптимистични предположения относно неизброимите достойнства на нейния „истински“ братовчед. Дойде и оная вечер, когато очаквахме пристигането им. Тя бе заета от ранно утро с уреждането на личните си работи и сега, облечена в новата си черна рокля (нещастната, смъртта на леля й не можа да й внуши някаква по-определена скръб), тя ме застави с безкрайните си настоявания да мина с нея през парка, за да ги посрещнем.
— Линтон е точно шест месеца по-малък от мен — брътвеше тя, като преваляхме с бавен ход възвишенията и долините между тях, покрити с мъхнат торф под сянката на дърветата. — Колко приятно ще бъде да ми бъде другар в игрите! Леля Изабела изпрати на татко една красива къдрица от неговите коси. Те са по-руси от моите — по-светложълти и също тъй нежни. Запазих ги грижливо в малка стъклена кутийка и често съм си мислила какво удоволствие ще бъде за мен да видя него самия. Ех, щастлива съм — и татко, милият ми и скъп татко! Хайде, Елен, нека да потичаме! Хайде, тичай!