— Но защо не съм слушал за него досега? — попита Линтон. — Защо мама и той не са живели заедно, както всички хора?
— Той имаше работа, която го задържаше в тоя северен край — отговорих му, — а здравето на майка ви изискваше тя да живее на юг.
— А защо мама не ми говореше за него? — упорствуваше момчето. — Тя говореше често за вуйчо и аз отдавна го обикнах. Как ще обичам татко, когато не го познавам!
— Ех, всички деца обичат родителите си — рекох аз. — Майка ви може би е мислила, че ще поискате да отидете при него, ако го споменава често в приказките си. Хайде да побързаме. Да яздиш рано в такова хубаво утро, е далеч за предпочитане пред още един час сън.
— А ще дойде ли с нас и тя — запита Линтон, — онова момиченце, което видях вчера?
— Не сега — отвърнах аз.
— А вуйчо? — продължи той.
— Не. Аз ще ви придружа дотам.
Линтон се отпусна на възглавницата си и потъна в мрачни мисли.
— Няма да вървя без вуйчо! — извика той накрая. — Не зная къде смятате да ме отведете.
Опитах се да го убедя колко осъдително е да проявява нежелание да срещне баща си, но при все това той упорито отказваше да го облека и аз трябваше да извикам господаря на помощ, за да го придума да стане. Най-после бедното дете тръгна на път, изпратено с няколко лъжливи уверения, че не ще остане дълго там, че господин Едгар и Кати ще идват да го навестяват и с други еднакво необосновани обещания, които измислях и повтарях от време на време през целия път. Чистият, ухаещ на риган въздух, ясното слънце и лекият галоп на Мини в скоро време прокудиха мрачното му настроение. Той почна да ми задава въпроси относно новия му дом и неговите обитатели, разпитвайки ме живо и с интерес.
— Тъй ли е хубаво в «Брулени хълмове», както в «Тръшкрос Грейндж»? — попита той, като се извърна да хвърли последен поглед към долината. Лека мъгла се стелеше нагоре по нея и свършваше с перест облак на синия хоризонт.
— «Брулени хълмове» не се гуши тъй в дървета — отвърнах аз — и не е толкова голяма, но от нея се разкрива хубава гледка към цялата околност и въздухът там е по-здравословен за вас, защото е по-свеж и сух. Отначало сградата вероятно ще ви се стори стара и мрачна, макар че това е една почтена къща — най-хубавата след «Тръшкрос Грейндж» в нашия край. Ще можете на правите такива приятни разходки по хълмовете. Хертън Ърншоу — другият братовчед на госпожица Кати, а, значи, и ваш донякъде — ще ви покаже най-хубавите места. При хубаво време ще можете да вземете някоя книга със себе си и да четете в някоя зелена долинка. От време на време и вуйчо ви може да идва с вас на разходка. Той често излиза да поскита из хълмовете.
— А как изглежда баща ми? — попита той. — Като вуйчо ли е млад и хубав?
— На едни години е с него — казах аз, — но той има черна коса и тъмни очи, изглежда по-строг и, общо взето, е по-висок и по-едър от него. В началото той може би няма да ви се види толкова нежен и добър, защото не е свикнал да се държи така, но вие все пак гледайте да сте искрен и сърдечен с него. Естествено, той ще ви се радва повече от който и да е вуйчо, защото сте негов син.
— Черни коси и очи! — промълви Линтон. — Не мога да си го представя. Значи, аз не приличам на него, нали?
— Не особено — отвърнах, а на себе си казах «никак», като заразглеждах със съжаление бялото лице и тънката снага на моя събеседник, неговите големи и уморени очи, досущ като тия на майка му, с тази разлика, че в тях нямаше нито следа от нейния боен дух, освен когато някаква болезнена обидчивост не ги караше да пламнат за миг.
— Колко е странно, че нито веднъж не е дошъл да види мама и мен! — промълви той. — Никога ли не ме е виждал? Ако ме е виждал, трябва да съм бил бебе тогава. Нищичко не помня за него.
— Едно разстояние от триста мили никак не е малко, млади господарю — отвърнах аз, — а десет години не изглеждат толкова дълго време на един възрастен човек. Господин Хийтклиф вероятно всяко лято е възнамерявал да идва, но никога не му се е отдал сгоден случай, а сега е твърде късно. Не го тревожете с въпроси от тоя род. Това ще го раздразни без никаква полза.
Момчето се отдаде изцяло на собствените си мисли през останалата част от пътуването, докато най-сетне спряхме пред градинската порта на чифлика. Взирах се в лицето му, за да доловя впечатлението му. Той огледа украсения с резба вход на къщата и ниските малки прозорчета, безредно израсналите храсти на цариградското грозде и кривите ели и после поклати глава. Вътре в себе си той никак не одобряваше външния вид на своя нов дом, но бе достатъчно тактичен да поотложи оплакванията си. Може би вътрешната уредба на къщата щеше да бъде по-добра. Отидох и отворих вратата, преди той да слезе от коня. Часът беше шест и половина и членовете на семейството бяха току-що привършили закуската, а прислужникът разтребваше и бършеше масата. Джоузеф стоеше до стола на господаря си и му разправяше нещо за някакъв окуцял кон, а Хертън се готвеше да тръгне за сено.