— А вие кой сте? — запита Катрин и се вгледа с любопитство в него. — Виждала съм и друг път тоя човек. Да не е ваш син?
Тя посочи Хертън, другия от двамата мъже. Пораснал с още две години, той бе станал само по-едър и изглеждаше все тъй несръчен и грубоват.
— Госпожице Кати — намесих се аз, — вече стават три часа, вместо един, откак сме навън. Наистина е време да си вървим.
— Не, тоя човек не ми е син — отвърна Хийтклиф, избутвайки ме встрани. — Но аз имам син и вие го познавате. Гувернантката ви наистина бърза, но аз мисля, че и на двете ще ви дойде добре една малка почивка. Не искате ли да свиете ей край тази скала в полето и да заповядате у дома? Ще се приберете по-рано в къщи след почивката, а ние ще ви посрещнем добре.
Пришепнах на ухото на Катрин, че тя в никой случай не трябва да приема предложението. И дума не можеше да става за това.
— Защо? — гласно запита тя. — Омръзна ми да тичам, а тревата е росна и не мога да седна тук. Хайде да отидем, Елен. При това той казва, че съм познавала сина му. Струва ми се, че се лъже, но се сещам къде живее — в чифлика, който посетих на връщане от Пенистън Крег. Нали живеете там?
— Да. Хайде, Нели, не дрънкайте толкова. Приятно ще й бъде да ни погостува. Хертън, тръгни напред с момичето. Вие ще вървите с мен, Нели.
— Не, тя няма да върви натам — решително заявих аз и направих усилие да се освободя, защото той ми бе хванал ръката, но Кати вече бе стигнала до градинската порта, припкайки с все сила по нанагорнището. Избраният й спътник не се и опита да я следва. Той кръшна встрани от пътя и изчезна.
— Господин Хийтклиф, това е съвсем нередно — продължих аз. — Много добре знаете, че не й мислите доброто. У вас тя ще види Линтон, а щом се върнем ще разправи всичко. Вината ще стоварят върху мен.
— Искам тя да види Линтон — отвърна той. — Момчето изглежда по-добре от няколко дни, а много нарядко се случва да е за пред хора. Лесно ще я убедим да не говори за идването си. Какво лошо има в това?
— Лошото е, че баща й ще ме намрази, ако разбере, че съм й разрешила да влезе в къщата ви — отвърнах аз, — пък и сигурна съм, че имате лоши намерения, за да я подтиквате да дойде.
— Намеренията ми не биха могли да бъдат по-честни — рече той. — Ще ги разкрия напълно пред вас: искам братовчедите да се влюбят и да се оженят. Постъпвам щедро спрямо господаря ви. Неговото девойче няма какво да наследи, но ако изпълни желанието ми и се омъжи за него, веднага ще я обявя за моя сънаследница наред с Линтон.
— Умре ли Линтон — отвърнах аз, — а никак не е сигурно, че той ще живее, тогава Катрин ще се окаже наследница.
— Не, няма да се окаже наследница. В завещанието няма такава клауза. Неговото имущество ще се падне на мен, но аз искам да се оженят, за да няма спорове, и съм решил да постигна целта си.
— Аз пък съм твърдо решена тя никога вече да не идва близо до къщата ви с мен — отвърнах аз, като наближихме портата, където ни очакваше госпожица Кати.
Хийтклиф ми каза да мълча, после тръгна пред нас нагоре по пътеката и побърза да отвори вратата. Младата ми господарка се вгледа на няколко пъти в него, сякаш още не можеше да си състави определено мнение за Хийтклиф, но сега той й се усмихна, когато погледите им се срещнаха, и й заговори с по-ласкав глас, а аз бях достатъчно глупава да помисля, че споменът за майка й ще прокуди лошите му помисли спрямо нея. Линтон стоеше край огнището. Той бе ходил на разходка из полето, защото стоеше с шапка на глава и тъкмо казваше на Джоузеф да му донесе сухи обувки. Бе израснал твърде много за годините си — не му достигаха няколко месеца, за да навърши шестнадесет. Чертите на лицето му все още бяха хубави, а очите и цветът на лицето му бяха по-свежи, отколкото ги помнех, но тоя блясък бе временен и се дължеше на здравословния въздух и топлото слънце.
— Да видим сега кой е този — подзе Хийтклиф, обръщайки се към Кати. — Ще го познаете ли?
— Синът ви? — рече тя, като огледа въпросително първо единия, после другия.
— Да, да — отвърна той. — Но нима го виждате за първи път? Я помислете малко. Ех, имате къса памет! Линтон, не си ли спомняш братовчедка си, за която не ни даваше мира и все искаше да я видиш?
— Как, нима е Линтон! — възкликна Кати, радостно развълнувана и изненадана при споменаването на това име. — Малкият Линтон ли е този? Че той е по-висок от мен! Кажи, ти ли си Линтон?
Момъкът излезе напред и се представи. Тя го целуна пламенно и двамата се загледаха вторачено един в друг, учудени от промяната, настъпила в тях с годините. Катрин бе израсла до пълния си ръст. Тя бе стройна и в същото време закръглена, с гъвкаво като тънка стомана тяло и от цялата й личност се излъчваше здраве и добър дух. Линтон бе съвсем слаб. Видът и движенията му бяха много морни, но в държането му имаше някаква грация, която смекчаваше тия недостатъци и му придаваше известен чар. След като си поприказваха много нежно, братовчедката му отиде при господин Хийтклиф, който се маеше край вратата, наблюдаващ всичко, което ставаше и вътре, и вън от къщата. Той се преструваше, че вниманието му е погълнато от това, което става вън, докато всъщност наблюдаваше само какво става вътре.