— Предполагам, че за теб това не е проблем — рече детективът.
Ууд не отговори нищо.
— И така… сигурността? — повтори Ник.
— Аз съм стратегически координатор и по този, и по други въпроси.
— Предполагам, че това те прави генерал — каза Кол.
— Онова, което не разбирам, генерале — продължи Ник, — е защо не изглеждаш стреснат от убийството на твоя приятел и „тактически ръководител“, извършено тук — насред твоята стратегическа система за сигурност.
— Всяка война иска жертви — отвърна Ууд. — Виждал съм повече смърт, отколкото можеш да си представиш. Научил съм се да се примирявам с нея. Обичах Монаха, ще почитам паметта му и ще ми липсва, но той не е първият. Нито последният.
— Изключително ободряващо — отбеляза Кол.
— Това е истинската реалност.
— Истина е също, че си отклонил двеста хилядарки към собствения си джоб — каза Ник. — Изградил си своя лична армия, с която си сключил договор за чикагския проект.
— Разбира се — отвърна Ууд.
— Какво би си помислил за това Монаха? — попита детективът.
— Той знаеше.
— Жалко, че не можем да го попитаме точно кога е разбрал — рече Ник. — Фарън знае ли какво си направил с парите му?
— Това не са „негови“ пари. Принадлежат на каузата.
— И за какво си ги използвал? — попита Кол.
— Вече знаеш. Създадох нови, елитни сили за сигурност, гръбнак и авангард на нашата организация.
— Банда от главорези — каза Сади.
— Не бих имал… не бихме имали никаква полза от безмозъчни главорези. Най-добрата стратегия е да се подготвим, като в същото време се правим на безразлични. Да победим врага си, а не да го отблъснем. Да разбием противниците си във вакуума, без те дори да осъзнаят, че участват в битка.
— Mein General — каза Ник, — ти постоянно приказваш за врагове.
— Аз не те подценявам. Ако ти ме подценяваш, ефектът рикошира и удря теб.
— Професионален риск — отвърна Ник.
— Какви врагове? — попита Кол.
— Същите, с които се боря от 1967-а. Апатията. Експлоататорите. Манипулаторите. Предателите.
— Твоите врагове или на Фарън? — попита инспекторът.
— Фарън е най-добрият водач на движение за промяна на онова, което трябва да се промени. Той има най-честните, най-чистите идеи.
— Защо изобщо нещо трябва да се променя? — попита Сали.
— Виждал съм да умират прекалено много хора, които не би трябвало да умират — отвърна Ууд. — Виждал съм прекалено много хора предадени, измамени и превърнати в собствените си най-големи врагове.
— Ами парите? — настоя Ник. — Ами твоята армия?
— Парите и армията служат на каузата.
— На Фарън… или на твоята? — рече Кол.
— Няма разлика.
— Да, но ти забогатяваш.
— Моята сила пази нашето движение. Всичко, което печеля, отива за работата ни.
— Опитвал ли си се да купиш автоматично оръжие за твоите „елитни сили“? — попита Кол.
— Аз не отговарям за снабдяването — отвърна Ууд. — А дори да отговарях, защо да се опитвам да купя автоматично оръжие? Това е незаконно. Освен това, агент Кол, разследването на такива сделки е работа на БАТО, а не на ФБР.
— Моята работа е да разследвам убийство — каза Ник. — Кой според теб е убил Монаха?
— Ако знаех, вече нямаше да има проблем.
— Какъв мил и очарователен тип — рече Ник, когато Ууд излезе.
Сали поклати глава.
— Да го слушаш… някой друг слушал ли е ораторските опити на Айгър и Слоусън и глупостите на АА?
— Ууд е пурист — отвърна Кол, — не расист.
— Той е фанатик — подчерта Сали.
— Това да не би да е друг начин да кажеш, че е смел? — попита Ник, после погледна Кол. — Вярваш ли му?
— На всяка дума.
— И аз — каза Ник. — Ако е решил, че Фарън се отклонява от верния курс, мислиш ли, че би могъл да организира убийството му и лично да поеме кръста?
— Изобщо няма да се поколебае.
Лорън хвърляше мълнии към трите ченгета. Брадичката й се тресеше, гласът й трепереше, стиснатите й юмруци бяха побелели. Зачервените й очи се съсредоточиха върху Далтън.
— Сега какви лъжи ще ми кажете?
— Лорън…
— За вас съм госпожа Кавана, агент Кол!
— Съжалявам, че се наложи да те измамя — рече той.
— Вие винаги съжалявате — след като всичко е свършило. Кажете ми: получихте ли каквото искахте?