Фарън последва Лорън в черната стъклена сграда, придружен от двете страни от Ууд и Нгуен, които не изпускаха от поглед пустата улица. Присъствието на агенти от ФБР, работещи под прикритие в щаба на Фарън, беше разкрито само на ключови хора от охраната с обяснението, че е станал жертва на финансова измама.
„Три дни до свети Валентин“ — помисли си Кол.
Адвокатът Джон Лейбовиц последва клиента си в сградата — от нея се излъчваше телевизионно публицистично предаване, на което вярваха 41 милиона американци. Той носеше писма и факсове, съдържащи правилата за провеждане на предаването. Алибито му за убийството на Монаха беше неубедително — както и на Лорън и Ууд. Кол бе наредил да установят тайно наблюдение и над тримата помощници на Фарън.
Когато в събота вечерта се съвещаваше по телефона от Чикаго с Кол и Сали, Ник беше казал:
— Още от самото начало знаехме, че ще е по-трудно да открием шпионина, отколкото да спрем убиеца.
— Дали някой управлява Ванс? — попита Сали. — Или той е неуправляем? Смяташ, че онова, което е извършил в Чикаго, е само за да отклони вниманието ни…
— Онзи, който го е открил, вече го е пуснал в действие — отвърна Кол. — Сега… възможно е изобщо да не поддържат връзка. Сигурно не се и налага.
— Веригата води от Кърт Ванс през Крис Харви и Брайън Лъстър до онзи, който командва парада — рече Ник.
— И ние не разполагаме със звената, които свързват нашите убити бивши затворници с човек, който работи за Фарън. — Кол разтри челото си. — Или с АА, Якудза, някакъв бизнес конкурент… изобщо с когото и да е.
— И затова искаш да организираш подслушване на помощниците на Фарън ли? — попита Ник.
Кол кимна.
— Не е законно, но не ми пука.
— Ти изобщо не ги попита за седемдесет и четирите хиляди долара, които липсват от парите, минавали през онзи гардероб — бе казала Сали.
— Но и никой от тях не спомена за това — отвърна инспекторът. — Не мислиш ли, че поне един от тримата би трябвало да е забелязал?
— Монаха е забелязал — рече Сали. — Помислил си е, че е попаднал на обикновен крадец, затова е допуснал не когото трябва зад гърба си.
Тази неделя вечер Кол я последва в телевизионния замък. Качиха се с асансьора на третия етаж. Ник се връщаше със самолет от Чикаго, където желязна засада продължаваше да очаква Ванс в евтиния хотел, докато цяла армия от агенти на ФБР разпитваше служители на самолетни компании, продавачи на билети за влакове и автобуси, проверяваше самоличността на стотици хиляди пътници, напуснали града през двете му летища от сряда следобед насам. В телефонно обаждане от Министерството на правосъдието се спомена за милиони долари, хвърлени на вятъра, само за да се стигне до поредната жертва на убийство.
— Какво ви пука? — отвърна Кол. — Нали продължавате да си прикривате задниците.
В „клуба“ на Фарън в Интернет се появи имейл, свързан с убийството в хотелската стая в Чикаго: „Готов ли си вече да умреш? Г.“.
— Не отговаряй — беше казал на Фарън Кол. — Възможно е това отново да го накара да ти прати съобщение. Само ще ни отвори работа.
— Това няма значение — бе казал в заседателната зала Ник. — Той не се интересува какво казват другите.
Камбанката на асансьора, който отнасяше Кол и Сали на телевизионна земя, звънна.
— Леле — каза млада жена в коридора, когато двамата излязоха. — Вие сте като клоунска каруца. Извинявайте, ама пристигат асансьор след асансьор, пълни с помощници на господин Сиърс. Зелената стая, такова, още малко и ще се пръсне!
— Колегата ми ще се присъедини към другите — отвърна Кол. — Аз ще се поразходя наоколо.
— Другите мъже, такова, вече ни провериха.
Инспекторът се усмихна.
— Аз, такова, просто искам да видя как изглежда отвътре американската фабрика за реалност.
Той мина покрай папката и пластмасовата й усмивка и тръгна по коридора с бели стени и стъклени офиси към сърцето на фабриката за реалност: звукоизолирано студио, пълно с кабели, прожектори, камери и монитори, заобиколили централна сцена, на която самотен стол гледаше към дъга от четири празни седалки. Мъже и жени със слушалки и папки се щураха наоколо и прескачаха черните змии на кабелите по пода.