— Може да е прав — каза към камерата Фарън.
— Признавате по националната телевизия, че давате подкупи?
— Дадохме на Майк повече от сто хиляди долара. По време на всяка предизборна кампания той получава пари от демократите и републиканците, за да им помогне да съберат повече гласове. Предполагам, че прибира повечето от тях за себе си. Ние му платихме, за да не го направи някой от опонентите ни.
— Това е невероятно! — възкликна Дрейн.
— И законно — усмихна се Фарън. — Казахме му да спазва закона. В писмена форма и на видеозаписи, които ще разпространим до всички медии.
— До всички медии? — извика Дрейн. — Но ние имаме изключителното…
— Освен това нашият адвокат прати копия от тази информация до градските, областните и щатските комисии по етика. Ако те ни позволят, ще пратим същите материали и на ФБР. Ако имаме късмет — продължи Фарън, — нашата операция ще помогне за преобразяване на бизнеса и политиката.
Лорън спря и скри лицето си с шепи. Като я гледаше отгоре, Кол си помисли, че може би плаче.
Каръл каза към камерата, сякаш тя беше Фарън:
— Откъде Америка да знае, че всичките ви кръстоносни походи не са тактика да увеличите личното си богатство?
— В момента всичките ми лични средства се реорганизират — отвърна Фарън. — Компаниите ми постепенно ще станат собственост на служителите и ще се ръководят от тях… включително чикагският проект.
— Какво означава „постепенно“? — попита Каръл.
— Мислех, че знаете — рече Фарън.
На монитора четвъртият журналист, чернокож четирийсетинагодишен мъж, премигна.
— Някои критици твърдят, че личните полицейски сили на проекта ви ще превърнат гетата във въоръжен лагер.
— Гетата вече са въоръжен лагер — каза Фарън. — Надяваме се да превърнем тази сила от самоунищожителна в сила за самозащита.
— Трябва да прибавим — рече Каръл към камерата, — че насилието се докосна до вашия кръстоносен поход тук, във Вашингтон, с убийството на ваш сътрудник по време на обир в щаба ви. Нашите съболезнования. Но като имаме предвид този инцидент, не смятате ли, че сте жертва на заговор?
Кол замръзна на рампата.
Фарън сви рамене.
— Бил съм жертва през целия си живот.
— Какво правите по този въпрос? — попита журналистката.
Фарън разпери ръце.
— Говоря с вас.
Режисьорът вдигна палци и музиката гръмна. Кол намери стълба и се спусна долу, докато рекламите изпълваха мониторите. Лорън чу приближаването му и се обърна.
— Не ме питай за отец Майк, господин ФБР. Моя беше идеята да го използваме, след като разбрахме, че тези хора… Но не питай мен. Питай Лейбовиц. Него още го интересува.
— Онова, което дойдох да ти кажа…
— В ефир след две минути! — извика асистент-режисьорът.
„Очите й са зачервени, косата й е сресана така, сякаш не е използвала огледало, устните й треперят. Мога да протегна ръка и…
Недей.“
— Съжалявам — каза Кол. — Съжалявам. За това, че трябваше да те излъжа, че се преструвах на такъв, какъвто не бях. За Монаха. За разпита, за онова, което трябваше да разберем, което ти… Съжалявам за белега ти.
— Съжаляваш за ужасно много неща.
— Познавам те вече от доста време.
Музиката гърмеше.
— Тишина на сцената!
Лорън отправи на Кол бледа усмивка. И се отдалечи. Милиони зрители гледаха нещо друго.
55.
„Аз съм невидим — помисли си Ванс. — И беше толкова смешно лесно!“
Бе шофирал от Чикаго до Детройт, остави колата на паркинга на летището и в ранния следобед в понеделник взе самолет за Лексингтън, Кентъки. На лексингтънското летище забеляза, че униформените ченгета са повече от обикновено. Из чакалните дебнеха цивилни агенти. Някаква чистачка метеше ли метеше в един и същ коридор.
„Костюмът и вратовръзката ми ме представят като търговец, но за очите на ченгетата съм невидим.“
Когато го регистрираше в хотела, служителят на рецепцията премигна, но Ванс знаеше, че това се дължи на невидимия му плащ, а не на залепената зад плота размазана компютърна рисунка: „Така бих могъл да изглеждам… ако не бях онзи, който съм“.
— Дълго ли ще останете при нас? — попита служителят, като оглеждаше каубойската шапка и очилата на Ванс.
— Ако имам късмет, ще остана до четвъртък.