— А как ще платите, господин… Лоудъс?
Ванс му подаде кредитна карта, издадена от чикагска банка за бързи услуги на базата на депозит от 500 долара, фалшива шофьорска книжка и номер на пощенска кутия. Лий Лоудъс: „Геният създава артистични удобства“.
— Приятно прекарване в Лексингтън, господин Лоудъс.
Във вторник валеше. Това бе опасно. Ванс носеше шапка, вдигна яката на шлифера си, махна на мъжа на рецепцията и излезе. Цяла сутрин обикаля с кола наоколо, така че служителите от хотела да си помислят, че работи, после припряно се върна, скрил се под чадъра си, с вдигната яка и нахлупена на главата шапка, мина през фоайето покрай двама типове от ФБР, които наблюдаваха рецепцията: все още невидим. От стаята си телефонира на различни места, откъдето по-късно щяха да го потърсят и да затвърдят образа му на търговец за пред телефонната централа в хотела. Остана там цял следобед. От прозореца си ги видя да пристигат. Два автомобила с лексингтънски ченгета. Плюс върволица от пет взети под наем коли.
„Добре дошъл в Лексингтън, господин Сиърс. Наричайте ме господин Невидимия.“
Дъждът спря и направи задачата му по-безопасна. Поръча си в стаята ранна вечеря, навлече невидимия си плащ и отиде да види мъжа, който щеше да умре.
Същата вечер хотелските асансьори се управляваха от двама мъже с костюми, усмивки, парфюми и тъмни очила. Във фоайето имаше шест… не, седем ченгета, които се опитваха да се смесят с напрегнато очакващата тълпа.
Залата бе в съседство с хотела — спокойна разходка по мокрите, безопасни улици. Накъдето и да погледнеше, Ванс виждаше униформено ченге или цивилен наблюдател, някои с миниатюрни слушалки в ушите.
„Няма да чуете нищо. Аз съм невидим. И безшумен. Вързал съм си на врата съвършена фльонга.
Тълпа неудачници — помисли си той. — Майки и бащи, повлекли хлапета, които искат да са си вкъщи и да гледат телевизия. Селяни с каскети и банкери, които се перчат с нови костюми и втори съпруги. Трябва да има хиляда лица, пуснати от робските вериги — и потомци на типове, които някога са размахвали камшика и са се погрижили да се смесят с тях, погрижили са се да покажат, че това е естествено и нормално.“
На всички врати имаше детектори за метал. Той знаеше, че няма да засекат пластмасовите контейнери, залепени на гърба му под ризата. Но порталът, през който мина, иззвъня.
— Извинете, господине — каза полицаят. — Какво носите?
— Това може ли? — Ванс му показа плоско сребърно джобно ножче, което беше купил от антикварен магазин в Чикаго. Острието му бе дълго само пет сантиметра.
— Няма проблем — отвърна ченгето с „Магнум“ на кръста.
— Беше на баща ми.
— Не се притеснявайте, господине. Надявам се, че ще си намерите хубаво място.
„Че защо иначе щях да рискувам да дойда толкова рано? — помисли си той. — Не мога вечно да съм невидим.“
Ванс зае място до пътеката на двайсет реда от сцената: достатъчно близо, за да вижда, не прекалено близо, за да го гледат. Тълпата изпълни залата, наречена на името на местна баскетболна легенда, но сега бе зима и въздухът не стана задушен и лепкав прекалено бързо. „Това е добре“ — помисли си той.
Чудесно. Появи се долу точно преди началото: един от мъжете от експлозията в Монтана. Трябваше да е Далтън Кол, ФБР. „А коя е онази с теб?“ Хубавичка чернокожа жена със здрави обувки, панталон и яке, скриващо пистолет. Далтън разговаряше с местен полицай, който имаше сребърни нашивки на яката и шпори на ботушите. „Нещо изглеждаш раздърпан, агент Кол. Сякаш си толкова уморен, че ти е трудно да виждаш ясно. Сигурно мога да те измъча още повече.“ Когато Кол се отдалечи, черната кучка остана до стълбите в единия край на сцената.
Миг по-късно — аплодисменти, викове. „Ето го и него. Мъртвецът. Фарън Сиърс. С тъпа усмивка, леко маха на тълпата, кара я да седне спокойно.“
На Ванс му се искаше да извика: „Аз съм силата в тази зала!“.
Иззад завесата се появи китаец и застана на стълбите от другата страна, срещу мястото, където чакаше кучката.
„Не се вълнувай прекалено, недей да се разгорещяваш, потиш, мърдаш…“
„Ти си мой, Фарън Сиърс. Чудя се дали щях да дойда за теб и без Вратаря да ми покаже… Разбира се, че щях! Аз управлявам, не Вратаря. Нямам нужда от никого. И тази вечер съм невидим.“
Мъжът на сцената пусна няколко шеги и тълпата се разсмя.
„Виж — помисли си Ванс. — Огненото момиче се усмихва. Насочила е очи към тълпата, но слуша речта на Фарън и я харесва. Интересно.“