— Значи четири?
— Две двойки — отвърна Фарън, докато я следваха до една защитена от всички страни маса с добра гледка. — Ще видим как върви.
Обслужиха ги незабавно: кафе, вода, менюта.
— Умирам от глад! — каза Фарън. — А вие?
Въртяща се червена светлина на полицейски патрул, влизащ в паркинга, привлече вниманието на Кол: ескортът до самолета?
Един фоторепортер от „Хералд“ правеше снимки на четиримата.
— Тук пържим хубави яйца — рече сервитьорката.
— Как? — попита Фарън.
Кол проследи с поглед разговора между едно униформено ченге и местния агент от ФБР край входа на хотела.
— На очи. Бъркани. Както ги искате.
Местният агент забърза към жената на входа, хвърли ядосан поглед към разсеяния репортер и кимна на инспектора от Вашингтон.
Кол се изправи.
— Извинете ме. Веднага се връщам.
Блясък от светкавица на фотоапарат се отрази от покритите с бели плочки стени и огледалото и за миг го заслепи.
„Като всяка обществена мъжка тоалетна“ — помисли си Кол: влажна миризма на препарат за почистване и урина, алуминиеви кабини, писоари, мивки, огледало. Само че тази мъжка тоалетна в сградата, в която Фарън беше провел митинга си, смърдеше на смърт. Лепкаво кафеникаво петно покриваше плочките на пода. Сред засъхналата локва лежеше накълцан труп.
— Открил го е човекът от сутрешната смяна — каза капитанът от отдел „Убийства“, полицейско управление Лексингтън, Кентъки.
Един от криминолозите сваляше отпечатъци от закачалката за пешкири. Фотографът направи още две снимки и припряно излезе.
— Смятаме, че го е очистило вашето момче — каза капитанът. — Пребил го е до смърт със собствената му палка. Но това, което е направил после… Отговорете ми — защо го е направил?
По огледалото — протекли, но вече засъхнали ръждивокафяви букви: „ЧЕстит СВЕТИ ВАЛентИн! ДаЛтън КоЛ ФбР!“.
— Капитане, въпросите ви засягат поверително федерално…
— Мамка му, федерално! Познавахме се — и той е убит на проклетата ми територия! Онзи, който го е направил, е оставил посвещение на теб — федералното ченге, което идва в града ми с някакъв политик и кара всички от Бюрото да си размърдат задника, за да се правят на бодигардове или да преследват някакъв тип, който си изпуснал в Монтана!
— Кой знае за това?
— Моите хора от „Убийства“ и ти. Сега ще ми изкихаш всичко.
— Ако се наложи да отидем при съдия…
— Даже на проклетите ви федерални съдии им се налага да живеят тук! Освен това, само да идеш в съда, ще събера всички проклети вестници и местната телевизия, и кореспондента на националната телевизия, и…
Кол притисна длани до краката си, за да спре треперенето им.
— Хайде да не усложняваме нещата.
— Не ми пука — отвърна капитанът. — Не обичам Вашингтон.
— И аз. Но единственият начин да хванем това чудовище е да работим по вашингтонските правила.
— Дай ми името му.
— Опитай с Кърт Ванс, но той няма да използва… — „Спомни си Ник, резервацията на името на Крис Харви.“ — Капитане, портфейлът на жертвата…
— Липсва. Джобовете му…
— Съобщете по радиостанцията! На летището, автогарата, в хотелите — всеки, който купи билет с кредитна карта на жертвата…
Един от детективите излезе да изпълни заповедта и остави капитана и Кол сами с убития.
— Ами снимка на вашия човек? — попита капитанът.
— Снощи всички имахме снимката му. Не ни свърши никаква работа.
— Защо?
— Не зная — призна Кол.
— Слушай сега, обясни ми всичко. Или да започна да събирам репортерите?
— Без такива номера. Можете да разкриете убийството, но това е…
— Ще броя до пет.
— Имам седмина агенти. Не можете да ме спрете. И аз не мога да ви спра. Вярно, че имаш един коз, но аз държа останалите. Чуй ме. През последните пет години Бюрото е работило в целия ви щат. Подслушване, удари. В корупция бяха заловени много обществени служители и големи клечки. Освен това знаете, че сме събрали тонове мръсотия за важни играчи, която не сме използвали. Докато се занимавате с репортерите, ние ще се свържем с едрите риби, ще им обясним, че заради вас ще се наложи да тръгнем по следите на мръсотията им, че навярно няма да успеем да им предявим обвинения, но…
— Блъфираш.
— Ти живееш тук, капитане. Не аз.
Вратата на тоалетната се отвори.