— Кой иска да ви убие?
— Не повече от двеста-триста хиляди души.
— Това много ще ни помогне. Опитайте нещо по-просто: кой във вашата организация би могъл да е шпионин или предател?
— Последния път, когато ме предаде, Юда работеше за ФБР.
— Сега аз съм ФБР. И ще запазя живота ви. Това ми е работата.
— Единствената причина, поради която се съгласих да ви допусна тук, е да откриете кой ще ни предаде. И според сделката ни тази работа трябваше да свършите вие и никой друг. После ми казаха, че не сте сам.
— Нали трябва да спя. Да търча из страната, за да гоня лошите и да ви охранявам. Прост физичен закон — не мога да съм едновременно на две места. Затова ще имате двама закрилници. — Кол не разкри тайната за Ник Шърман. — Агент Сали Пикет и аз. Веднъж край вас ще е единият, друг път — другият. Вярвайте й, колкото вярвате и на мен.
Фарън се усмихна.
— Добре — каза Кол. — Ще ни трябва неограничен достъп до…
— Не — отсече Фарън.
— Какво?
— Сделката ни не предвижда да позволя на ФБР и Белия дом да надзъртат във всичките ми дела и да измъкват каквато информация си поискат, за да я използват както си поискат.
— Знаете, че не съм тук за това.
— Това може да не е задачата на агент Кол. На него му вярвам. Ами хората в Белия дом? Тяхната задача е да останат на власт. Ако въвлечете живота и работата ми в своето разследване, те ще пресяват всичко, което научите, и ще използват каквото могат срещу мен.
— Никой няма да ме използва срещу вас.
— Вие не сте в състояние да контролирате шефовете си.
— А вие имате предател в обкръжението си. И убиец някъде навън. Как да ги открия, щом ми затваряте очите?
Фарън сви рамене.
— Сега нямам време да се срещна с партньора ви, но трябва да приема, че се нуждаете от такъв. Или да се избавя от вас. Но не си мислете, че като се съгласявам с това, ви разрешавам да правите нещо повече от вече договореното. От сега нататък ще трябва да питате за онова, което ви трябва. И аз може би ще ви отговарям.
— Това може да не е достатъчно, за да останете жив.
— Не ме е страх. — Фарън се усмихна на човека от миналото си.
„Засега остави нещата така“ — каза си Кол, огледа празната стая и попита:
— За какво мислехте, докато седяхте тук?
— За нищо.
— Защо тогава го правите?
— Ако си в състояние да стоиш неподвижно, можеш да осъзнаеш безкрайността.
— Но вие сте си набелязали голяма цел — каза Кол. — Сега работата ми е да се погрижа за това.
И стана. Ризата му бе подгизнала от пот. Когато пръстите му докоснаха хладната брава на вратата, Фарън каза:
— Навремето, когато се видяхме за пръв път… до каква степен ви бяха известни нещата?
— Знаех достатъчно, за да си върша работата.
— Знаехте ли, че съм виновен?
Стаята се разтърси, сякаш от гръм.
— Полицията беше права: готвех се да унищожа колкото мога повече от ченгетата, които убиха лидера на моята партия.
— Те ми попречиха да сторя това зло — продължи човекът, който командваше движение, разбунило цяла Америка. — Поради користни причини и с незаконни методи.
— Но вие — прибави той и погледна към Кол, — вие ме спасихте от последствията от греховете ми.
8.
Над боровете летеше сврака. Двата автомобила се носеха по тъмното шосе сред покритите със сняг планини на Айдахо. Първата кола беше с включени сигнални светлини и с отличителните знаци на щатски пътен патрул. Отпред седяха двама полицаи. Отзад бяха Далтън Кол и Ник Шърман. Втората бе на Бюрото и вътре пътуваха агенти на ФБР от Бойзи, столицата на щата.
Кол сподави прозявката си. Разследването едва беше започнало, но вече се чувстваше уморен. Объркан от смяната на часовите пояси. Не на мястото си. Отначало бе имал намерение да замине за Айдахо сам.
— Лоша идея — беше казал Ник. — Канзаско момче като теб ще се загуби в онези планини и малки градчета.
Затова, когато Кол свърши с първото си посещение в щаба на Фарън Сиърс, двамата с Ник хванаха следобедния самолет за Бойзи.
— Какво ще кажем на местните? — попита Ник, когато самолетът се издигна над облаците.
Кол сви рамене.
— Че разследваме телефонна измама.
— Телефонна измама ли! Никой няма да повярва…
— Ние сме от Вашингтон — прекъсна го Кол. — Никой не очаква от нас здрав разум.