— Не всички едновременно. Във всеки един момент моят клуб има около две хиляди потребители. Съобщения и въпроси, отправени към или за мен.
— И какво правиш с всичко това?
— Свързвам се — отвърна Фарън. — Преглеждам съобщенията. Когато някое ме… вдъхнови, оставям коментар. Въпросът и моят отговор се записват, така че всички да могат да ги прочетат.
— Всички, на които компютърът казва, че си отговорил — отбеляза Сали.
Фарън се усмихна.
— Създадох система за сигурност на клуба, която надхвърля моята парола. А и паролата ми — никой не я знае, даже Лорън.
— Значи имаш една тайна от нея.
— Както и ти имаш тайни от Кол. — Той кимна към лаптопа. — На всеки четирийсет и пет дни моят клуб се прочиства. Цялата ми кореспонденция се праща в постоянен би би ес и се разпечатва в десетина университетски библиотеки, които спонсорирам.
— Словата на председателя Фарън, запазени за вечността.
— Толкова лошо ли ти е мнението за мен?
— Не, аз… Не. Просто се пошегувах.
Усмивката му бе опрощаваща.
„Не прави това!“ — помисли си тя и каза:
— Лично се свързваш със своите избиратели и в същото време все едно че държиш реч пред цялата страна.
— И всеки, с когото се свържа, осъществява лично присъствие в нещо, развиващо се благодарение на нас.
— Проповедта на планината — промълви тя.
— Абсурдно грандиозно сравнение — отвърна Фарън.
— Какво? — Сали поклати глава. Мислите й препускаха. — Речта, днешният митинг в Нюарк… Всъщност не беше много голям.
— Не беше ли? — попита той.
Тя го погледна неразбиращо.
— Пуснахме съобщение за него вчера. Само еднодневно предизвестие — и все пак събрахме над триста души — като не смятаме ченгетата, доброволците, платения персонал и агентите от ФБР под прикритие.
— Бяхме само двама.
— Да де.
— Защо?
— Организирането на традиционните политически митинги продължава дни наред с надеждата да окажат въздействие, да бъдат забелязани. За успеха им се съди по действителния брой на присъстващите. При цялата бързина, с която обявихме за митинга, истинско чудо е, че изобщо дойде някой. А и медиите бяха там. Ще стане страхотен материал. Освен това вчера съобщихме по Мрежата, че в Нюарк ще бъде разкрита „суровата действителност“. Когато потребителите на Интернет видят това, когато сравнят данните с информацията в традиционните медии, когато извикат речта ми от Мрежата…
— Светът ще напрегне слух, за да те чуе, защото шепнеше — каза Сали. — А с компютрите и Интернет те вече имат уши.
— Някои потребители даже могат да качат видеоинформация за събитието в компютрите си. Да я имат винаги, когато поискат, свободни от каквито и да било структури на телевизионните мрежи.
— А сега някой иска да те спре — отбеляза тя.
— Не се тревожа за това — отвърна Фарън. — Вече е прекалено късно. Аз съм тук. Няма никакво значение какво би могло да се случи.
— Струва ми се, че разбирам — рече Сали.
— Иска ми се да можех да кажа същото за себе си. Знам какво означава част от всичко това, но не съм в състояние да го обхвана в неговата цялост — то се развива извън мен. При това светкавично.
— Накъде ни водиш ли?
— Не, въпросът е къде сме сега и къде отиваме.
Сали все така го гледаше.
— Трябваше да има някой като мен — продължи той. — По-добре като мен, отколкото като Хитлер, Распутин или Чарли Мансън. Мрежата вече се превърна в политически инструмент: до нея се домогват десните организации, както и „официалните“ кандидати за президент. Сепаратистките бунтовници в Мексико завързват червени кърпи на лицата си и стрелят по членовете на правителството с М-16 — и организират кадрите си по Интернет. Пътят никога не съди онзи, който върви по него. Но това, че аз вървя по него в своята посока, може да ни имунизира срещу кибернетичните чудовища.
— Не разбирам начина ти на мислене — каза тя.
— Аз също.
— Накъде отиваш с всичко това? — прошепна Сали.
— Сега съм тук — усмихна се той. — С теб. Във влака.
17.
— Значи имаме двама убити от лошите — каза на Кол и Сали Ник Шърман в секретната квартира на ФБР, разположена в един тих вашингтонски квартал. Беше закачил на стената снимките на двете жертви.
— Кристофър Дж. Харви, трийсет и девет годишен — продължи Ник и посочи снимките на мъжа в черно яке от изкуствена кожа, направени по време на арестите му, в затвора и след смъртта му. — Хулиганска проява на деветнайсет, излежал една година в Орегон. Преместил се в слънчева Калифорния, последвали много арести, после го хванали с джоб, пълен с хапчета. Излежал втора присъда във Фолсъм.