Тя се задъха, забеляза изгарящия пръстите й фас, хвърли го на пода и каза:
— Тъй че единственият избор, който ти остава, е да тръгнеш или с гаднярите, или със стадото. В крайна сметка всички свършват в газовата камера.
Тя вдигна чашата си в последна наздравица и я пресуши.
— Ти си удивителен извор на глупости — каза й той.
— Ти дойде при мен. Сега ще кажеш ли на шефовете ми за мен? Това ще е много умно. Белият рицар на Америка подхвърля на нацистите еврейка, за да подпомогне кариерата си. — Тя се усмихна. — Знаеш ли, ходех в християнско неделно училище, за да ядосвам старците си. Бях на тринайсет. Аматьорски дни. Свещеникът казваше, че да мислиш за извършването на грях е почти също такова зло, каквото и да го извършиш. Кажи ми, Далтън Кол, смяташ ли да предадеш на нацистите една еврейка?
— Дай ми каквото искам — отвърна Кол.
— Всичко каквото искаш ли да ти дам? — усмихна се тя. — Бих могла. Знам какво си мислиш.
— Запази си проклетия гаден живот. Самоубийствените си игрички с нацистките кретени. Не можеш да понасяш да те докосват, нали?
— Можеш ли да ми предложиш нещо по-добро? — изръмжа тя, но гласът й бе на границата на плача. — Бих могла да изчезна в нощта, да те пратя на майната ти, да пратя на майната им и тях, да пратя на…
— Какво получаваш от тях? — попита Кол.
— Имам да взимам още — сви рамене тя. — Никой от едно време — имам предвид когато се снимах — не смее да се обади. Получавам парче от баницата. Те не знаят колко са тъпи, как ги изигравам… Имам пари. Имам спестявания. И това е на километри от най-трудната работа, която някога съм имала. Може би даже е по-лесно, отколкото предстоящите ми представления, от следващите ми изпълнения, когато напусна тази сцена. Тогава бих могла да използвам приятел. Истински приятел, който знае истината, който не се страхува, който…
— Разкажи ми — прекъсна я Кол. — Разкажи ми сега. Имам телефон и нож, с който да спукам гумите на колата ти.
Тя го погледна, учудена като малко момиченце.
— Толкова ли си студен?
— Естествено.
Клепачите й се спуснаха и Рики се наведе напред. Усмихна се право в сърцето му.
— Точно моят тип. — После прошепна: — Ще ти кажа каквото искаш. Но ще трябва да си платиш.
— Какво?
Двамата бяха толкова близо един до друг, че тя изпълваше очите му. Кол усети мириса на парфюма й, на шампоана й. Статично електричество долепи кичур от черната й коса до наболата четина по бузата му. Можеше да протегне ръка над масата и да прокара пръсти по пуловера й. Тя го целуна — истинска целувка по устните, мека и жадна. Възбуждаща. Когато се отдръпна назад, червилото й бе размазано.
— Първо трябваше да те накарам да си платиш — каза Рики. — Това го знае всяка курва. Der Minister Eiger, Слоусън: нито един от двамата няма представа какво искаш. В какво са били замесени онези типове, за които ги пита. Смятаха Лъстър за използвач, а не за един от шибаните им импотентни нацистки „братя“. Другият… как се казваше?
— Крис Харви — прошепна Кол. И мислите, и сърцето му подскачаха.
— Както и да е — той също е още една нула. И след излизането им от затвора нито един от двамата не е бил свързан с АА, освен за бизнеса с дрога.
Тя се усмихна.
— Беше ли ти толкова хубаво, колкото и на мен?
— Ако ме лъжеш…
Рики се изправи и взе цигарите и запалката си.
— Знаеш, че не те лъжа — каза тя. — Така че как ще ме чукаш?
— Не „как“, а „ако“. Само да си ме излъгала…
Ноктите посегнаха към него и отметнаха косата от челото му.
— Харесва ми да съм искрена с теб — каза момичето. — Но не пращай някое от приятелчетата си да ме следи. Само се опитай да използваш малката ми тайна, за да ме изнудваш, и ще пратя всичко по дяволите.
— Ще правя каквото си искам — отвърна Кол.
— Както вече казах — измърка Рики, — ти си тъкмо моят тип мъж.
После си тръгна. Ханк Уилямс пееше „пай с раци, рибена чорба“.
Джубоксът замлъкна. Барманката обърна поредната страница на вестника си и започна да чете за извънземни, представящи се за Елвис. Никой не знаел родната им планета.
Кол излезе, заобиколи заведението и се качи в празния автомобил на Бюрото. Наблюдателната група му съобщи по радиостанцията, че вишневочервената кола се връща към града.
Към служебния автомобил се насочи тъмна фигура. После сянката се превърна в човек: пияният шофьор на камион от бара — с оръфано дънково яке, дънки и каубойски ботуши. Той отвори предната дясна врата, пъхна се вътре и каза: