— Какво мислиш за нея?
— Не можеш да оценяваш човек отвъд известна граница — отвърна Кол. — Хората са такива, каквито са. Смяташ ли, че те е разпознала?
— Няма значение — каза Ник Шърман. — Тя не беше единствената от актьорския бранш. Доста добре се преструвах на пиян.
— Да — без да се замисля, се съгласи Кол.
— Няма да пропее — продължи детективът. — Ще си мълчи, защото знае, че няма да я издадем.
— Тогава трябва ли да й вярваме? — попита Кол и сам си отговори: — Според мен, да.
— И мислиш, че няма връзка с нашия убиец, така ли?
— Да — отвърна Кол.
— Не мога да понасям такива случаи — рече Ник. — Животът ми харесва повече, когато нещата са по-еднозначни.
Поседяха за малко в колата, в ледената нощ.
После Кол завъртя ключа.
20.
Сутрешният самолет от Айдахо ги откара във Вашингтон преди обед. От летището двамата взеха таксита: детективът до секретната квартира, инспекторът — до щаба на Фарън.
Сали го посрещна в предния коридор.
— Очаква те. — Тя понижи глас. — Бързо свършвай с него и иди в оперативната стая на втория етаж.
— Какво…
Гневният й поглед го накара да замълчи.
Зад него се разнесе гласът на Лорън.
— А, вкъщи се върна ловецът, както се казва в стихотворението.
Носеше кафеникав костюм. Косата й блестеше на слънчевите лъчи, нахлуващи през стария църковен витраж.
— Никога не съм мислил за себе си като за ловец — излъга Кол.
— Лорън! — извика една доброволка от коридора. — Можем ли да поговорим за малко?
— Не си отивай — каза му Лорън. — Ще те заведа при Фарън. Чудеше се къде си.
Кол я проследи с поглед, докато вървеше към стаята на доброволката. Можеше да чуе небрежния им разговор.
— Трябва да се срещнем преди един! — прошепна Сали.
Лорън се върна да го вземе.
— Готов ли си?
Качиха се по стълбите. Парфюмът й ухаеше на пролет. Глезените й бяха стройни и гладки. Той докосна възела на вратовръзката си и премести поглед от бедрата й към часовника си — 12:32.
— Задъхах се — каза Лорън. — Трябва да спортувам.
— Изглеждаш ми в добра форма — отвърна Кол.
— Толкова лесно ли се заблуждаваш? — Тя почука на затворената врата и отвътре се чу приглушеният глас на Фарън:
— Влез!
Кол я остави сама в коридора и затвори вратата зад себе си.
— Къде бяхте? — попита Фарън иззад бюрото си.
— Издирвах хората, които искат да ви убият.
— И вече се върнахте? Тези хора, те…
— Мисля, че не — отвърна Кол. — Поне този път.
— Е, и утре е ден. Нещо ме тревожи — продължи Фарън. — Нещо във вас.
— Вижте, нали сам ме избрахте. Вече е прекалено късно да…
— Не, нямам нищо против вас. Даже Лорън ви харесва. Не се притеснявайте! Тя все още не знае какво всъщност правите тук.
— А какво знае?
— Вие я забавлявате — отвърна Фарън.
— Не съм имал такова намерение. — Оставаха двайсет и две минути. — Какво…
— Двамата със Сали не сте единствените, които ме охраняват, нали?
След кратко мълчание Кол отвърна:
— Не.
— Дадох съгласието си само за вас. Вие настояхте да вземете и нея. Предполагам, че работите и с другите от ФБР.
— Деветдесет и девет процента от тях не знаят истината по случая — каза инспекторът. — Спазихме тази част от уговорката.
„И запазихме престъпленията си в тайна.“
— Но има и някой друг — продължи Фарън. — Двамата със Сали работите отвътре. Навън трябва да има и някой друг.
— Защо?
Фарън сви рамене.
— Защото е логично. Защото можете.
— Да, имаме още един човек. По целия случай работим само ние тримата.
— Искам да се запозная с него.
Оставаха двайсет минути. Кол въздъхна.
— Добре. Ще уредя…
— Искам да се запозная с него веднага.
— Не. Той трябва да остане навън под прикритие, за всеки случай.
— Чудесно, тогава да излезем навън — веднага.
— Не можете да…
— Мога. Искам да сте наясно по въпроса — прекъсна го Фарън. — Сключих сделка с Белия дом да ви оставя да направите каквото искат те. Когато включихте в сделката Сали, не възразих. Сега признавате, че вие и хората от Белия дом сте излъгали, че въпреки уговорката ни сте позволили на цялото ФБР, на ЦРУ и на кой знае кого още да се рови в делата ми и…