— Не ме оставяйте да определям мястото ви. Аз не го знам. А вие?
— Мога да съм където си искам, по дяволите!
— Да — отвърна Фарън, — точно така смятам и аз. Защо тогава се гневите? Защо нападате моята раса? Предполагам, че не е само заради мен.
— Вижте, съжа… Не, по дяволите! Няма да се извинявам! Не съм някой размахал камшик… Никога не съм правил нито едно проклето… е, може би… Аз съм бяло ченге в град, седемдесет и пет процента от жителите на който са чернокожи, така че повечето от мръсниците, които съм виждал да изнасилват и убиват, са черни. Това е положението.
— Значи виждате лошите като лоши, а не като чернокожи…
— Да, но… но…
Продавачът започна да полива с маркуч пъстървата, натрупана върху леда.
— Вижте — продължи Ник, — ако мислите, че не мога…
— Мисля, че сте добър човек — каза Фарън.
Детективът премигна.
— Но си имате проблем. И това не съм аз. Това сте вие.
Ник се загледа във водата, която обливаше мъртвата риба.
— Да, добре — рече той. — Животът. Работата. Стресът.
Детективът вдигна чашата към устните си и отпи.
— Изстинало е.
На съседния щанд един месар разфасоваше агне.
— Моите проблеми са си мои — каза Ник. — Те няма да ми попречат да ви пазя.
Фарън постави длан върху ръката му — леко, но твърдо докосване.
— Знам, че сте под прикритие, но можем пак да се срещнем.
— Защо?
Фарън сви рамене.
— Просто като идея. Не е ли добра?
— Гробищата са пълни с добри идеи — отвърна Ник.
22.
Никой не видя Кол, когато в един и пет — с пет минути закъснение — припряно се спусна по стълбището от кабинета на Фарън на третия етаж към коридора на долния. Завари Сали седнала до една отворена врата.
— Бързо! — прошепна тя. — Празнуват нечий рожден ден, но след половин час ще се върнат!
Тя му даде знак да влезе и затвори вратата. В залата, някога помещавала църковния хор, имаше двайсет и пет работни места — бюра с компютри. Сали отведе Кол до старите дъбови гардероби, сега превърнати в шкафове за папки.
— Вчера бях тук, когато отвориха този шкаф. — Тя натисна едната от двете дръжки на гардероба. Вратичката се отвори. — Това е първото. — Агентката му показа пет грижливо подредени купчини фотографии. — Снимки на присъстващите на митингите на Фарън. Ако го дебнат…
— Възможно е — каза Кол. — Но тук има хиляди снимки. Все пак една проверка с фотоскенер…
— Ако можем да ги измъкнем оттук — рече Сали. — Виж това.
Тя натисна другата дръжка на шкафа, но не успя да я помръдне.
— Тази вратичка винаги е заключена.
Кол видя, че Сали поглежда часовника си, и попита:
— Какво има?
— Един и двайсет. Вече ще започнат да идват.
„Има я“ — помисли си Кол. Ето я: безкомпромисната граница, за която се бяха шегували с Ник, законова граница, също като онази, прекрачена от агентите на БАТО, поставили началото на всичко това, моралната граница между „правилната постъпка“ и онова, което трябва да се направи.
— Казвай! — прошепна Сали.
— Затвори вратата — отвърна той. — Облегни се на нея.
Тя го направи, а той взе от едно от бюрата алуминиев нож за писма. Беше двуостър като кама. Обичайна вещ в оперативната зала, в която старомодните хартиени писма се отваряха, за да бъдат „вкарани в системата“.
Кол пъхна ножа в тесния процеп на ключалката. Металното острие се притисна до здравата метална скоба. Не помръдна нищо. По челото на инспектора изби пот. „Натисни… повдигни…“
— Огъва се! — измърмори той.
Вратата на стаята се удари в гърба на Сали и я блъсна напред. Тя се завъртя и високо прошепна:
— Монаха!
Кол се обърна и се облегна на заключения шкаф. Дръжката на ножа се заби в гърба му.
— Стаите не бива да се затварят! — Монаха се понесе към Кол. Агентът се бе облегнал на гардероба до зеещата вратичка. — Особено когато хора като вас…
— Добре че си ти — прекъсна го инспекторът. — Виж какво открихме!
И посочи отворената вратичка. Дръжката на ножа продължаваше да боде гърба му.
— Виж — повтори Кол. — От митингите на Фарън ли са тези снимки?
— Не е там въпросът — отсече гигантът. — Защо ровите тук? И защо сте затворили вратата?
— И откога има закони срещу затворените врати? — попита Кол. — По дяволите, не си спомням да съм… Ти ли затвори, Сали?