— Аз вече съм. — Сали извади от джоба си дискета за малък компютър. — Служителите ги използват, за да програмират лаптопите си. Никой не си прави труда да заключва чекмеджетата, в които ги държат. В ГКА могат да открият нещо, което да ни е от полза.
— Вече си го направила? — рече Кол. — Технически погледнато, ти си свършила черната работа без разрешение.
Сали сви рамене.
— Е, значи не би трябвало да се тревожа за твоята чувствителност — каза инспекторът.
— Аз обаче не мога да престана да се тревожа — отвърна Сали. — Винаги съм обвинявала едновремешните ченгета за методите им на наблюдение на доктор Кинг. А ето че сега и аз правя същото.
— Не ти — ние правим същото — поправи я Кол. — Ако някой отвори онзи заключен шкаф, преди да си свършиш работата, ще намери вътре ножа за писма. Няма нужда да си гений, за да разбереш защо е там.
— Да речем, че Монаха и хората му го открият — каза Сали. — Ако поставят човек на вратата, ще разбера.
— Бъди предпазлива и действай умно — отвърна инспекторът. — Каквото и да има вътре, не си заслужава да провалим прикритието си.
— Нито пък да пострадаш — прибави Ник.
За миг замълчаха.
— Докато се внедрявахме в групата на Фарън, най-добрата тактика беше да се съсредоточим върху убиеца — каза Кол. — Сега започваме да търсим предателя.
— Бюрото извърши подробна проверка на всички доброволци и служители, чиито имена им дадох — отвърна Сали. — Засега няма нищо особено.
— Ами четиримата на върха? — попита Ник. — Жената?
— Лорън — рече Кол.
— Ууд, Монаха и Лейбовиц — продължи детективът.
— Те навярно имат да губят най-много, ако Фарън бъде убит — каза Кол. — Без него с кръстоносния им поход е свършено.
— Вътрешният човек може да е най-обикновен доброволец — предположи Сали. — Шпионин на съвсем ниско равнище.
— Онзи имейл е заповед — възрази Ник. — Не е просто информация.
— Затова сега двамата със Сали започваме да се занимаваме с шефовете в групата на Фарън — отвърна Кол. — Съвсем отблизо и лично. Аз поемам Лейбовиц.
— И Лорън — прибави Сали. — Тя по-добре се разбира с теб.
— Щом така смяташ.
— Това ми оставя Ууд и Монаха — каза агентката.
— Внимавай с Монаха — предупреди я Кол.
— Ами Фарън? — попита Ник.
— Какво Фарън? — рече Сали.
— Той е умен тип — каза детективът. — Играч от класа.
— Той не играе игрички! — отсече тя. — Не е като…
— Естествено, че е. — Ник видя, че тя едва се сдържа. — Бивш затворник е. Може да е инсценирал всичко това.
— Какво? — попита Кол.
— Праща убиец, когото може да жертва, използва ФБР, за да го хване, и се превръща в жив мъченик, в герой.
— Фарън е достатъчно умен, за да измисли такава игра — отвърна Кол. — Но никога не би могъл да предвиди, че двама типове от БАТО ще му подхвърлят незаконни подслушватели. Така че не се връзва.
— Не и с онова, което знаем до този момент — настоя Ник. — Освен ако всичките спънки, които ни прави, целят да скрият инсценировката, а не политиката му.
— Какво имаш против него? — попита Сали. — Той е…
— Нямам нищо за или против него. — Ник се усмихна криво. — А вие?
25.
— На — каза Джон Лейбовиц на следващата сутрин, когато слязоха от таксито пред „Дърксен“, офис сградата на Сената, и подаде на Кол куфарчето си.
— Тук съм, за да помогна на Фарън — каза инспекторът. — А не да ти нося багажа.
Лейбовиц постави облечената си в ръкавица длан на рамото му.
— Аз съм политическият генерал на Фарън. Генералите не носят куфарчета. Ако го вземеш, ти очевидно ще си помощникът — а аз очевидно ще съм генералът. Такова е възприятието, а възприятието поражда властта.
Кол мълчеше.
— Там горе — прибави Лейбовиц — ще ни трябва цялата власт, която сме в състояние да получим.
Влязоха през въртящата се месингова врата в мраморната сграда. Лейбовиц се усмихна на полицая от охраната, нарече го по име и в отговор получи „Добро утро, господин конгресмен“. Провериха го с детектора за метал и апаратът избръмча.
— Свършиха дните, когато имах банкноти — каза адвокатът на полицая. — Джобовете ми са пълни със стотинки. Искаш ли да…
— Не, всичко е наред, господин конгресмен — отвърна ченгето.