„На хълбока ми няма пистолет, за който да се налага да обяснявам — помисли си Кол, докато минаваше през същата процедура. — Все още.“
Влязоха в свят на шахматни мраморни подове, махагонови ламперии и сводове. Коридорите бяха пълни с екот: гласове, телефони, стъпки.
— Петък е — тихо каза на инспектора Лейбовиц, докато сваляше ръкавиците си от телешка кожа. — Какво означава това?
— Генерале — отвърна Кол. — Аз съм обикновен помощник, а не телепат.
Бившият конгресмен се усмихна.
— В петък почти никога няма заседания и Сенатът се опитва да работи. Ако останеш във Вашингтон, избирателите ти си мислят, че не те е грижа за тях. Ако се върнеш в щата си, не можеш да вършиш тук работата, която същите тези гласоподаватели са те избрали да вършиш. Винаги правиш едновременно две неща. Вършиш работата, която си избран да вършиш, и правиш всичко възможно да получиш мандат на следващите избори.
Разминаха се с мъж с бяла риза и вратовръзка и с пластмасова чашка в ръка. Из мраморния коридор се разнесе аромат на кафе.
— Заради бизнес империята на Фарън ли сме тук, или заради политическата му машина? — попита Кол.
— Каква е разликата? — рече Лейбовиц. — При Фарън работят хиляди хора — те пращат всяка сутрин на работа сенатори, президенти и кметове. Армиите маршируват заради стомаха си, избирателите гласуват заради заплатите си. Това прави човека, който им дава заплатите, изключително могъщ — и в политиката, и в бизнеса.
— Това не е цялата истина — възрази Кол. Стъпките им отекваха из коридора. — Американците залагат живота си за…
— За безсмъртни принципи във време на криза — завърши вместо него Лейбовиц. — Да, да, да. Но иначе, в ежедневието, за какво според теб избирателите искат да се грижат техните политически слуги?
— За американската мечта — отвърна инспекторът.
— С всеки изминал ден все повече започваш да говориш като Фарън. Това е комплимент.
— Не ми прозвуча така.
— Значи не си ме слушал — каза адвокатът. — Фарън очевидно е успял да ме убеди, че неговият кръстоносен поход за американската мечта е най-добрата работа, която мога да върша. Но той не е единственият, който трябва да мъкне тази проклета мечта из тези кървави окопи.
— Плаща ти се добре — отвърна Кол.
— По-малко, отколкото струвам на пазара.
— Щом струваш толкова много — рече инспекторът, — защо сме тук в петък, след като повечето сенатори са си отишли вкъщи?
— Защото армиите се командват от сержанти, не от генерали.
Лейбовиц отвори една врата с надпис „Подкомисия по антитръстовите и бизнес въпроси“ и след малко Кол седеше до адвоката пред бюрото на наближаваща четирийсет години жена с остригана до кожа коса и очи, по-големи дори от очите на Лорън.
— Разбира се — казваше Лейбовиц, — интересите на вашия председател съвпадат с нашите.
— Нима? — попита съветничката в подкомисията. — И как?
— Естествено ние ще окажем пълно съдействие на подкомисията.
— Шефът ми ще ви бъде признателен. Той мрази да издава призовки.
— Да — отвърна Лейбовиц, — събирането на комисията за гласуване е много досадно. Но ние не виждаме причина да искаме призовка.
— Свидетелите рядко искат да бъдат призовани.
— И ние не искаме — каза адвокатът. — Но на вас може да ви се наложи да пратите на нас и на министъра на правосъдието призовка, за да…
— На министъра на правосъдието ли?
— Да, за да представлява министерството.
— Обикновено Конгресът не призовава институциите.
— За съжаление, това може да е единственият начин честно, адекватно и изцяло да отговорите на загрижеността на председателя.
— Обърквате ме — каза сенатската специалистка по антитръстово законодателство — пост, който я правеше по-влиятелна и значима от няколко хиляди частни адвокати, получаващи повече пари от нея. — Да не би да говорите за спецчастта на Министерството на правосъдието, която разследва…
— Нас не ни „разследват“ — прекъсна я Лейбовиц. — В министерството се извършва промишлена проверка. Точно затова ни е трудно да ви предоставим исканите от вас документи. Министерството е ангажирало юристите и счетоводителите ни на цена, която може да се отрази на по-долните равнища служители в нашите компании и…
— Оставете това. Чела съм анализите на „Уолстрийт“ на компаниите на господин Сиърс. Той може да си позволи и по-големи разходи. Пък и адвокатите ще му се приспаднат от данъците.