— Човек никога не знае на кого ще се натъкне из тези проклети коридори — каза мъжът с бухалските очила.
Лицето на Лейбовиц изведнъж засия като включен прожектор.
— Хей, Джоуъл! Как си? Как е Мими? Обзалагам се, че сенаторът още е бесен, че се ожени за нея и я отмъкна от екипа му.
— Не, смята, че така получава и двама ни само с една заплата.
Мъжът с двуредното сако се усмихна на адвоката. Кол видя везните в очите му.
— А ти как си, Дон? — попита го Лейбовиц. — Не очаквах да те видя тук.
— Здрасти — подаде ръка на инспектора Джоуъл. — Джоуъл Джонсън. Познаваме ли се?
— А, не — отвърна Кол. — Работя с господин Лейбовиц.
— Вече трябва да вървим — докосна го по ръката адвокатът.
— И ние, Дон — рече Джоуъл. — Аз съм зает човек.
— Ти върви, аз ще те настигна — отвърна другият.
Прощално кимване, после Джоуъл закрачи по коридора.
Лейбовиц отново докосна инспектора по лакътя.
„Стой неподвижен. Той иска да тръгваме. Затова стой неподвижен.“ Кол се представи на Дон и му съобщи цялото си име.
— Някои клиенти ми се обадиха за писмото ти — каза Дон на Лейбовиц. — Добра работа. Точно верният тон, не вой до небесата. Проучвателната комисия трябва да се съобрази с…
— Бързаме, Дон — прекъсна го адвокатът. — Ще ти се обадя по телефона.
Кол се обърна, така че Дон да не може да види, че Лейбовиц го е стиснал за ръката — стискане, което прерастваше в теглене.
Мъжът с двуредното сако снижи глас, за да го чуят само двамата му събеседници:
— Моите хора трябва да знаят дали той стои зад теб, дали ти заставаш пред него, или…
— Всеки е свързан с всички — отвърна адвокатът. — Ще ти се обадя.
И почти избута инспектора на студа навън.
— Никога не прави така! Щом кажа, че е време да тръгваме, щом…
— Аз работя с теб, не за теб — спомняш ли си? И двамата работим за един и същ човек — освен онази комисия, за която не успя да попречиш на Дон да каже…
— Фарън има много проекти, които се движат едновременно, на различни равнища към наглед различни цели — прекъсна го Лейбовиц. — Той трябва да ги категоризира и…
— Назначен съм, за да помагам във всичко — рече Кол.
Адвокатът сви рамене.
— Щом искаш, ще поговоря с Фарън и ще му кажа, че настояваш да разрушиш системата, която е създал. — Бившият конгресмен махна за такси и продължи: — Между другото, добре е да проявяваш уважение и почит, когато говориш за или с мен пред някой друг. Просто придай на публичното си поведение човешки облик. И ме наричай Джон — прибави той. С усмивка.
26.
Рано сутринта същия петък Кол каза на Сали:
— Ако успееш, ще имаме шанс.
— Би трябвало да стане — обади се хакерът от ГКА. — Седни така, че да можеш да виждаш екрана. И ръцете му. Трябва ни точният брой на натиснатите клавиши, както и първият и последният клавиш. Иначе няма да се получи.
— Ами ако той… — започна Сали.
— Стига си мислила — прекъсна я Кол. — Просто го направи.
— Не се тревожи — рече хакерът. — Никой няма да те убие, ако се провалиш.
„Не мен“ — помисли си тя по-късно, докато седеше пред компютъра в един от офисите в щаба на Фарън. Застаналият зад нея Ууд попита:
— Я пак ми повтори защо правим това?
— Защото Фарън смята, че е добра идея — отвърна Сали.
— Достъпът ти до информация е ограничен — каза Ууд. — Строго.
— Прекалено строго. Ако нямаме възможност да видим повече от вашите документи, няма да сме в състояние да ви помогнем. — Тя смекчи глас. — Знам, че съм досадна, но с мен може да се работи.
— Поне си си сложила хубав парфюм. — Погледът му остана студен.
— Слагам си го заради себе си, не заради теб. — Истина. Лъжа. И двете. Прикритие.
— Позицията ти е правилна. — Ууд посегна и включи компютъра. Машината забръмча и зареди системния софтуер. — Дръпни се от бюрото.
— Моля? — без да става от стола, попита тя.
— Дръпни се — повтори той.
— Но тогава няма да мога да виждам!
— Можеш да се дръпнеш назад — за малко.
„Поклатѝ глава, сякаш чак сега си го разбрала.“ Сали отблъсна стола си от бюрото. Не виждаше екрана, но можеше да наблюдава клавиатурата. В свитите си шепи криеше химикалка.