„Остави го, недей да мислиш…“
Ууд вкара в системата личната си парола…
„Видях първия клавиш: химикалката драсва чертичка по левия среден пръст. Пропуснах втория. Третият е десният палец — драсни го и продължавай да броиш клавишите: четири, пет, шест, седем е левият показалец — драсни го…“
Ууд натисна „ЕНТЪР“. Светлината от екрана проблесна по лицето му.
— Добре — рече той, — ела пак. Тук е цялото ни Движение. Речите на Фарън, служителите, данните от Интернет, сметките ни. Кажи ми параметрите на проучването си и ще видя какви пароли ти трябват.
— Но няма да ми дадеш лична парола, така ли? Не че искам. Не ми се ще случайно да проникна в някой от секретните файлове на вашето „отворено“ Движение и да свърша с куршум в главата призори.
— Не бих чакал толкова дълго — отвърна той.
— Шегуваш се за първи път, откакто се запознахме — каза Сали.
Ууд се усмихна.
— Възможно е.
— Трябва повече да вярваш на хората — рече тя.
— Вярвам, че хората са такива, каквито са.
— Знаеш коя съм — каза агентката.
— Разпуснатата система за сигурност пречи на работата. А и почти не те познавам.
Сали изреди биографичните подробности от прикритието си.
— Ето каква съм. Сега е твой ред.
— Тук сме да вършим работа. — Докато говореше, Ууд прелистваше страница след страница компютърни файлове. — Освен това всичко, което ми разказа, може да е легенда.
— Легенда ли? — с разтуптяно сърце попита Сали. — Каква легенда?
— Шпионски термин за…
— Аха, но защо? Защо аз? Защо изобщо някой? Мислиш ли, че е възможно да пратят шпионин на Фарън?
Той сви рамене.
— Агресивната бдителност е необходимост, за да оцелееш. Затова е и толкова трудно да я упражняваш.
— Хайде, Джеф — ти не вярваш в отрядите на смъртта. Ти си пацифист.
— Кой ти го каза?
— Бил си арестуван за участие в демонстрация срещу Виетнамската война.
— Но също на два пъти съм участвал в нея. Като парашутист-десантчик и зелена барета. И съм добър войник.
— Тоест?
— Трябва да си безкомпромисен в задълженията си. — Очите му заблестяха. — Но животът може да те измами. Лидерите могат да те предадат. И тогава трябва да избереш точно обратното на онова, което си бил. От зелена барета да станеш гражданин воин, въоръжен с голата истина. В крайна сметка всеки сам трябва да определя съдбата си. Насилието е просто тактическо решение.
Данните продължаваха да текат пред разсеяните им погледи.
— Ето — каза Ууд. — Сега знаеш кой съм.
Сали криеше надрасканите си пръсти. Усети, че поклаща глава, и се чу да прошепва:
— Ами просто като човек? Какъв сладолед обичаш например?
— Не ям сладолед. Трябва да внимавам за теглото си — отвърна Джеф Ууд.
27.
През отворената врата на кабинета на Лорън на третия етаж в щаба на Фарън Кол чу Монаха да казва:
— Имат ли някакви бомби?
Две бързи крачки отведоха инспектора в стаята. Лорън седеше зад бюрото си. Монаха изпълваше стола пред нея.
— Чух нещо — рече Кол. — Звучи ми доста по-интересно от онова, от което току-що идвам.
— Никой не те е канил — изръмжа Монаха.
Кол сви рамене.
— Какви бомби?
— Готвят се да нападнат Фарън по „Един час“ — отвърна Лорън. — Това е шейсетминутното предаване в събота, което…
— Всеки знае какво е „Един час“. Но „бомби“, „нападане“ — това е политика, не война.
— Политиката е война — възрази Лорън.
— И с какво разполагат срещу Фарън в „Един час“? — попита Кол.
— Не знаем. — Тя погледна Монаха. — Все още.
— Онази жена е обикаляла навсякъде — отвърна Монаха.
— Събрала е съдебните досиета в Сан Франциско, ровила се е в Чикаго.
— Искаш да кажеш Кери Уест ли? — попита инспекторът.
Кери Уест бе прочута русокоса репортерка, една от водещите в „Един час“.
— Мислиш, че телевизионна звезда като нея ще си каля краката ли? — изсмя се Монаха.
— Иска ми се да бях Кери Уест — рече Лорън. — Тя е актриса, не репортерка. Повечето от материалите всъщност събира продуцентката Кати Хауърд. С кого е разговаряла, Монах?
Гигантът хвърли поглед към Кол.
— Той или е с нас, или вече е прекалено късно — отбеляза Лорън.