— Да речем, че успееш. Да речем, че няма да се размажеш долу. Да речем, че не си изпотрошиш кокалите и останеш в съзнание. Дори да приемем всичко това, пак ще си в капан извън сградата и в охраняваното от тях оградено пространство!
— За оградата ще се тревожа, когато се спусна долу. Наоколо обикаля Монаха. Обзалагам се, че е разбрал за идването ми. След като не успее да ме намери, ще прерови цялата къща и следващия път, когато влезе тук, със сигурност ще ме открие!
— Но…
— Предпочитам да измисля някаква лъжа как съм се оказала навън, без да ме видят, отколкото да ме хванат с пълните дискети.
Гласът на командващия омекна.
— Няма нужда да го правиш. Не си струва.
— Аз си струвам.
Сали отвори прозореца. В стаята нахлу студен въздух. Гладната нощ тътнеше. „Недей да слушаш.“ Тя се изкатери на перваза. „Недей да гледаш надолу. Дръж си главата изправена, гърба притиснат до стената, разкрачи се, давай нагоре… Стой изправена.“ Не усещаше под пръстите на краката си нищо.
— Навън съм — прошепна агентката.
— Добре, всичко е наред… Можеш…
— Тихо. Трябва ми… тишина.
Надигна се вятър, зашепна.
„Все едно да упражняваш блокове, удари и ритници върху гредата в залата — каза си тя. — Нали имаш черен пояс. Представи си, че тази дълга два метра и широка десет сантиметра греда е само на трийсет сантиметра от пода на салона за таекуондо.“
Тя бавно и внимателно прехвърли цялата си тежест върху десния си крак. Сграбчи с пръсти — „Не прекалено силно!“ — горният ръб на прозореца. После притисна левия си крак до стъклото.
Отпусна крак надолу. Затвори прозореца. Нямаше начин отново да го отвори.
„Застанала съм върху петнайсетсантиметров перваз почти на десет метра от бетона в смразяващата тъмна нощ. Не мога да се върна, не могат да ме хванат. Не може да стане по-лошо.“
— Хей! — извика някакъв мъж на улицата отдолу: минувач с очила и ротвайлер, който опъваше каишката си.
Чу го как измърмори нещо. Видя го да тича с кучето, да тича към телефон — който и да е телефон, домашен телефон, външен телефон, за да набере номера на полицията и да съобщи за крадец или самоубиец.
— Видяха ме! — изсъска в микрофона Сали. — Минувач. Тръгва към Шеста улица!
Чу как командващият отчаяно разговаря по радиостанции и клетъчни телефони с групите за наблюдение.
— Не можем да задържим гражданин! — каза той след малко. — А с това куче направо трябва да го убием! Не можем…
— О, мамка му! — простена Сали. — Мамка му!
На половин пресечка в посоката, в която беше изтичал мъжът, имаше уличен телефон. Тя си представи как той набира номера на полицията. Чуваше отговора на телефонистката. „Господи, моля те, нека престъпността да залее целия Вашингтон и да няма коли, които да пратят тук!“ Командващият отчаяно щеше да се опитва да се свърже с агента на Бюрото във вашингтонската полиция, да го накара да каже на ченгетата да не реагират по сигнал на гражданин за провалена секретна операция. Тя знаеше, че няма да успее навреме. Знаеше, че ако бе там с полицейската си радиостанция и опит, Ник Шърман щеше да спаси положението. Знаеше и че Ник е в самолета заедно с Кол.
Мъчително й се искаше да е в някой проклет самолет и да лети високо в тази проклета мрачна нощ…
На четири-пет метра от дясната й страна стърчеше черна метална противопожарна стълба. Площадката…
„Можеш! Можеш да го направиш! Нали имаш черен пояс и силни крака.“ Краката й бяха изненадали мъжете в Академията, които й се бяха подигравали до деня на курса по преодоляване на трудности. Имаше адски силни крака.
Какво беше средното време за реагиране на полицията? Две минути? Повече, може би четири. Но не много повече.
Щяха да докарат и линейка. „Не ми трябва. Няма да ми трябва.“ Ъгли, инерция, физика, скорост на падане срещу ускорение напред. „Изобщо недей да мислиш: направи го!“
Тя съсредоточи енергията си в левия си крак, пое тежестта си с него, после бързо прехвърли цялата си сила в десния и се оттласна…
Скочи. Летя и пада цяла вечност. Дланите й се блъснаха в кръглите стоманени пръчки, пръстите й се вкопчиха в перилото, тялото й се залюля над бетона.
„Набери се! — заповяда си тя. — Само веднъж. Преди правеше по десет. Едно е нищо, набери се…“
Лактите й се закачиха за стоманената платформа, тя се изви и се промуши между перилата, после се сви на топка върху твърдия стоманен под.