— Браво! Успя! — триумфално извика командващият.
В нощта зави полицейска сирена. Приближаваше се. „Размърдай се. Ставай. Размърдай се. Спусни се по стълбата… в капана на двора?“
— Според мен трябва да… — започна командващият.
— Млъкни.
От тъмното небе идваше хеликоптер. Полицейски хеликоптер. С прожектори.
В стъклото на прозореца на слабо осветения коридор на втория етаж проблесна движение. Сали се завъртя настрани и се качи по стълбата до площадката на третия етаж. През стъклото видя друг слабо осветен коридор. Прозорецът беше заключен.
„Сирените са на четири пресечки, по-малко, приближават се…“
Тя откъсна едната лепенка от микрофона на гърлото си, залепи я на стъклото точно над ключалката, после отлепи втората…
Зад ъгъла изскърцаха спирачки. Хеликоптерът пореше въздуха все по-близо.
Сали вдигна юмрук пред облепеното стъкло. „Съсредоточи се, съсредоточи се, повярвай…“
Удар! Кокалчетата й направиха дупка в прозореца.
Тя отлепи лепенката и пъхна пръсти в назъбения отвор. Средният й пръст пламна от болка, но все пак тя успя да отключи. Вдигна прозореца, изтърколи се на пода и скочи, свали прозореца и се притисна до стената в мига, в който хеликоптерът насочи бял конус светлина към сградата и стъклото проблесна — изглеждаше здраво и затворено, а тя бе в безопасност.
Но нямаше време, нямаше време! Прожекторът заигра по външната стена на някогашната черква. Сали използва лепенката от единия си джоб, за да запечата дупката в прозореца. Да спре течението — това беше коридор, не биваше да има течение.
Сирените спряха пред сградата. По пръста й се стичаше кръв. С лепенката от втория джоб опита да я спре. Болеше.
„Бързо! Махай се оттук! Ще те видят!“
Хеликоптерът разсичаше нощния въздух.
„Бавно, спокойно: тръгни по коридора, завий зад ъгъла.“ Празен коридор. В офиса й още светеше. Пръстът й пулсираше. „Задъхана си, стига си се задъхвала. Остават пет крачки до…“
Зад нея се разнесе мъжки глас:
— Стой!
30.
Сали се обърна.
— Какво става?
Фарън се усмихна.
— Мислех си, че ти ще ми кажеш.
Зад него се появи Монаха и я посочи с пръст.
— Търсех те!
— Тъкмо говорим с Фарън — отвърна тя и си помисли: „Нещо в очите му трепна“.
Прожекторът на хеликоптера прониза външните прозорци.
— Фарън, навън е пълно с ченгета! — каза Монаха.
— Ами иди да разбереш какво става.
Гигантът ги погледна.
— Не мога да те оставя сам.
— Не съм сам. С нея съм наред.
— Не съм сигурен.
Фарън се засмя.
— Не се тревожи. Тя е по-сигурна от ченгетата.
Монаха поклати глава. И се затича надолу по стълбите.
— Добре ли си? — попита Фарън, когато бодигардът изчезна.
— Защо? Какво… защо?
— Изглеждаш…
— Имах тежка седмица — каза тя. Пръстът й пулсираше. „Не му давай да види, че ти тече кръв.“
— Какво правиш тук? — попита той.
— Върша си работата.
— Коя?
— Няма значение, нали? — отвърна тя, като се бореше с изтощението, бореше се със страха, едва можеше да говори. — В крайна сметка всичко е за теб.
— Де такъв късмет.
Хеликоптерът се отдалечи.
— Каквото и да е имало навън — рече Фарън, — вече свърши.
„Не му давай да види, че ти тече кръв.“
Монаха се извиси до тях.
— Според ченгетата на някого му се сторило, че вижда навън крадец. Сега няма никого.
„Командващият се е свързал с вашингтонската полиция“ — помисли си Сали.
— Улицата е опасно нещо — отвърна Фарън.
— Да, случват се гадости — някак особено каза Монаха. — Даже около нас. — После погледна Сали. — Нямаше те.
— Как така? — попита тя. — Нали съм тук?
— Не, одеве. Видях, че в офиса ти свети, и проверих.
— А… Ами Фарън…
— Бях с него, преди да погледна в офиса ти.
— Трябваше да отида до едно място — каза Сали.
Монаха присви очи. Нямаше да отстъпи. „Крий си ръката.“
— До тоалетната — прибави ненужно тя.
Монаха поклати глава.
— Проверих в тоалетната срещу офиса ти — първо почуках, не съм дивак. Нямаше никого.
— Там не намерих онова, което ми трябваше — с леден глас отвърна Сали. — Затова отидох да потърся… Трябва ли да кажа точно какво?