— Знаех си — поклати глава тя.
Ник вдигна пакета цигари от пода. Подаде й една, запали я и каза:
— Извинявай. — Но думите му не стигнаха до нея.
— Ние от семейство Харви не бяхме образец за американско семейство — рече Валери. Говореше повече на себе си, отколкото на мъжете, който седяха пред нея. — Бяхме белият боклук, на дъното.
— И други са били там — подхвърли Ник.
— Хайде не ми се прави на приятел, става ли? Не с тези номера.
— Добре, няма — каза детективът.
— Постоянно се местехме — продължи тя. — Последния път, когато бяхме всички заедно, бяхме в Монтана.
— Роден съм там — рече Ник.
— Браво на теб. Ние бяхме плевелите, довеяни от вятъра. Това беше последното място, където всички бяхме заедно — аз, мама и Крис, едно малко градче в Монтана. Аз напуснах гимназията, след няколко години Крис също излезе на улицата. Мама умря в Солт Лейк… После Крис започна да се хвали, че познавал най-опасния, най-хитрия, най-железния убиец на света. Казваше, че го познавал единствено той. Казваше, че убиецът знаел, че той знае.
— Каза ми кой е — продължи Валери. — Спомних си го — едно гадно хлапе, едно такова никакво…
— Щом Крис е знаел за него — прекъсна я Кол, — защо онзи не го е убил?
— Може би е бил толкова извратен, че му е харесвало да е голяма работа за някого. Крис… по дяволите, той изобщо не можеше да различи късмета от опасността. Каза ми, че когато онзи бил в пети клас, убил учителката си и му се разминало — само че Крис го видял. Крис беше сигурен, че е очиствал и други.
— В пети клас? — попита Кол. — Да не те е излъгал?
— Е, той винаги лъжеше. Но беше лош артист. Винаги разбирах кога ме лъже. Бедното ми братче…
— Къде? — попита Ник.
— Кой? — попита Кол.
— В Шото, Монтана — отвърна Валери. — Онзи кучи син се казва Кърт Ванс. Убийте го вместо мен.
— Имаме основен заподозрян — каза по телефона на хората във вашингтонската секретна квартира Кол и им нареди да открият Кърт Ванс. Ласвегаската полиция му бе позволила да използва кабинета на капитана, за да проведе неотложния телефонен разговор. Ник Шърман седеше в оградената със стъклени стени стаичка заедно с него. Валери Джан Харви беше откарана в болницата на военновъздушните сили като охраняван федерален свидетел.
— Вярваш й, нали? — попита вашингтонският детектив.
— Тя каза истината за онова, което й е казал брат й.
Ник поклати глава.
— Не — ти й вярваш.
— Всичко съвпада — отвърна Кол. — Айдахо е достатъчно далеч от онзи град, за да крои плановете си и да не го познаят, и достатъчно близо, за да стигне дотам. Връзката с Крис Харви… Ами ако приемем, че един петокласник може да е убиец…
— Да тръгваме тогава. — Ник понечи да се изправи, но Кол не помръдна и детективът се отпусна назад. Инспекторът го погледна.
— Ти си най-добрият партньор, когото съм имал — каза Кол. — Добър приятел. И най-добрият проклет детектив от „Убийства“, когото съм виждал.
— Защо всички тези прегръдки и целувки ме карат да се чувствам така, сякаш би трябвало да притисна гръб до стената и да стисна патлака си?
— Аз съм ти приятел, не враг.
— Тогава да вървим, приятел. Имаме да вършим работа.
Но нито един от двамата не помръдна.
— Тези две години… — Кол поклати глава. — Наблюдавах, виждах. Но всъщност изобщо не гледах.
— Какво?
— Теб. Онова, което правиш.
— „Онова, което правя“, е да седя на задника си в тая ласвегаска ченгеджийница, докато моят партньор и приятел си играе на емоции с мен, а в същото време има убиец…
— Видя какво се е случило с нея, нали?
Ник премигна.
— Валери не е започнала така.
— Хората са такива, каквито са.
— Има още нещо.
— Казвай каквото ще казваш. Нямаме време… шефе.
— Имаш проблем с алкохола, Ник.
— Това въпрос ли е?
— Не.
— Е, ваша светлост, обвиняемият някога да не си е вършил работата?
— Това не е…
— Не, това е всичко. За теб, за моята полицейска значка.
— Ти си нещо повече от полицейска значка.
— Някога и аз мислех така. Поне що се отнасяше до теб.
— Ник…
— Майната ти… Далтън.
— И двамата знаем какъв е проблемът и сега е моментът да го решиш. Можеш да го направиш, ти си по-силен от…
— Смяташ ме за силен, така ли?