Когато колата на Кол и Ник стигна до микробуса, изпълняващ ролята на команден пункт, слънцето висеше ниско над хоризонта. Командирът на групата за спасяване на заложници каза на инспектора:
— Готови сме да атакуваме, сър.
— Заповядайте на хората си да останат по местата си — отвърна Кол.
— Сър, чакаме отдавна. Слънцето ще залезе след двайсет и седем минути. Всички са премръзнали. Не може да нападат в тъмнината.
— Знам. Има ли още бронирани жилетки?
Заместник-командирът се затича към микробуса с екипировка.
— Тайно евакуирахме всички цивилни от вероятните огневи зони — съобщи командирът.
— В град като този — рече Ник Шърман, — ако успееш да направиш каквото и да е „тайно“, значи си чудотворец.
— Откъде знаете, че е вътре? — попита Кол.
— Колата му е пред къщата. Накарахме една агентка да позвъни, да каже, че е грешка, и да затвори.
— Разпознахте ли гласа му? — попита инспекторът.
— Да, сър — отвърна местният полицай. — Оттогава никой не е влизал или излизал. По дяволите, никой никога не влиза там. Кърт Ванс е голям саможивец.
— Имаме ли снимка? — попита Кол.
— Не — отвърна командирът. — Кърт Ванс не си е вадил паспорт, няма и шофьорска книжка.
— По дяволите, нали кара кола — рече ченгето.
— Малък град — подметна Ник. — Всички се знаят, никой не проверява.
— Ами застраховка? Регистрация?
— С това се занимава банката — отвърна полицаят. — Кърт Ванс осиротя на петгодишна възраст. Старците му имаха някаква ферма. Не богата, но достатъчна, за да се издържа спокойно. До осемнайсетата си година живя при различни местни приемни семейства.
— После отиде в колеж, нали? — попита друго ченге.
— Поне винаги така съм смятал — сви рамене първото. — Ама кой знае къде е ходил, по дяволите?
— Какво всъщност ви е известно за него? — попита Кол.
— Живее сам открай време. Затворен е. Странен.
— Нищо — каза вторият полицай. — Когато се върна от колежа, чух, че имал стомашни проблеми, които не му позволявали да работи. Изчезва, пътува много. Никой не знае къде. Един ден е тук, после го няма месец-два. Но по дяволите, не мога да повярвам, че е наемен убиец на наркокартелите.
— Какво са ви казали? — попита Кол командира на ГСЗ.
— Че Ванс е труден обект. Че задачата ми е лично поверена от заместник-директора.
— По какви обвинения?
— Казаха ми, че по въпроса ще ме осветли командващият операцията инспектор Кол. Известно ми е, че Ванс е сериен убиец, извършил федерално престъпление. Въоръжен и много опасен. Казаха ми също — прибави той, като внимателно произнасяше всяка дума, — че според нашите правила на работа Ванс е опасен противник.
— Искам го жив, не мъртъв — отвърна Кол.
— Когато тръгваме срещу тип като този, най-важни са моите хора — това е единствената ми гаранция. Това не противоречи на политиката на Бюрото. Или на особеностите на работата ни, инспекторе. — Той се наведе към Далтън и прошепна: — Ние с хората ми имаме съвест, господин Кол. Не сме убийци.
Заместник-командирът на ГСЗ се приближи тичешком с бронираните жилетки.
— Слънцето залязва. Ще действаме ли?
— Инспектор Кол иска да гарантираме живота на нашия човек.
— Да не сте луд? Какво да направим? Да влезем вътре и да го помолим да излезе да си побъбрим ли?
— Да — каза Кол и разкопча шлифера си.
Ник също започна да се съблича. Двамата си сложиха жилетките.
— Моите уважения за куража ви, инспекторе — рече командирът на ГСЗ, — но ако отидете там, натиснете звънеца…
— Той не ни очаква — прекъсна го Кол. — Ще отвори вратата.
Ник подаде на партньора си същия револвер с пет патрона, който му беше дал, за да влезе в щаба на АА. Кол стисна пистолета в голата си длан и пъхна ръка в джоба на шлифера си.
— Имате ли цивилна кола за мен? — попита Ник. — С автоматична предавка?
Заместник-командирът кимна.
Детективът спусна 45-калибровия си пистолет по левия си ръкав, докато ударникът не опря в дланта му. Колкото и да бяха големи лапите му, долната част на дръжката остана да стърчи навън. Ник постави ръце на корема си като Буда.