— Не го виждам — каза командирът на ГСЗ. — Но не можете да стоите така.
— Мога. Ще стоя и ще чакам вратата да се отвори.
— И после какво?
— Не знам, по дяволите — отвърна Ник.
— Ето какво — каза на командира Кол. — Влизаме вътре, започваме да го разпитваме и ще ви повикаме по клетъчния телефон. Напишете номера си на дланта ми. Ако не ви се обадим до петнайсет минути, бройте двама агенти по-малко. Пряката ми заповед е следната: независимо от всичко, Ванс трябва да бъде заловен. Един опасен противник ни спестява втори.
— Това е срещу…
— Политиката на Бюрото ли? — усмихна се инспекторът. — Днес аз съм политиката на Бюрото.
— Трябва да сте доста смел, за да го направите. — Командирът написа с химикалка телефонния си номер на лявата длан на Кол.
— Не е нужно да си смел — отвърна той. — Въпросът е „или-или“.
Двамата оставиха командира да се почесва по главата и се насочиха към колата.
— Какво мислиш? — попита Кол, докато вървяха към колата. Замръзналата пръст хрущеше под краката им.
— Всичко, което казаха за него, съответства на типа, когото търсим — отвърна Ник. — Вълк единак. Тук, в този малък град никой не задава прекалено много въпроси, защото смята, че знае отговорите. Той е съвършен лъжец, има съвършено скривалище. На семинара за серийните убийци в академията на ФБР много от тези типове се описваха като дебнещи ловци, като акули, като вълци.
— Ние преследваме политически убиец — каза Кол, докато се качваше на колата, — а не сериен убиец маниак.
— О, да, онова с момчетата от Айдахо наистина изглеждаше работа на политически убиец. — Ник запали двигателя. — Ако Ванс е нашият човек, а аз смятам, че е той, твоите специалисти ще трябва да напишат цял нов учебник само за него.
Слънцето потъваше зад далечната планина. Към двуетажната къща на улица „Гътри“ в края на града се приближи син форд. От него слязоха двама мъже. Мъжът с шлифера тръгна пръв по тротоара към верандата. Приятелят му носеше каубойски ботуши и държеше ръцете си скръстени на корема. Двамата се качиха на верандата. Мъжът с шлифера протегна ръка към звънеца…
Къщата избухна. Прозорците се пръснаха на парчета. Предната врата се огъна и експлозията с рев отхвърли двамата във въздуха.
33.
Залезът осветяваше с кървава светлина дърветата на половин километър от Шото. От тези дървета се чуваха сирените в града, виждаха се пламъците, които обгръщаха една от къщите на улица „Гътри“, черният дим, който се издигаше към огромното тъмносиньо небе.
Кърт Ванс лежеше по корем. Бинокълът му беше оставен върху трепетликовата шума. Бяха му трябвали три години, за да изкопае двайсетметровия тунел от мазето до близкото дере, да го облицова с алуминиеви плоскости, отпорени от изоставени сгради, да го укрепи с дървени трупи, купени от анонимни магазини. Разпръскваше пръстта по нощните пътища. Алуминиевата врата на тунела в дерето бе покрита с петнайсет сантиметра пръст. В дерето ходеха само момчета, които търсеха лалугери, а не скрити тунели.
„Малоумни кретени — помисли си Ванс. — Град, пълен с малоумни кретени. Малоумни ченгета, които се смятат за телевизионни герои, докато бърборят по радиостанциите на колите си и изобщо не се досещат, че някой може да ги подслушва.“
Първото радиопредупреждение дойде към десет сутринта.
— Кал, веднага иди до къщата на Бърт и го доведи! Току-що се обадиха от ФБР! Днес ще провеждат тук голяма операция! Край.
Кал отговори на колегата си и го попита кога.
— В момента бойна група от ФБР лети за Грейт Фолс! Край.
— Кого ще залавят и за какво? — беше попитал Кал. И получи отговор.
Всичко бе предварително планирано. Ванс взе приготвената си за евакуация раница и провери експлозивите, които беше заредил още преди години. По полицейската радиостанция предадоха:
— Момчетата от бойната група току-що са се приземили в Грейт Фолс, но чакат да пристигне агентът, който ще командва операцията. Няма да правим абсолютно нищо, докато не ни нареди човек от ФБР на име Далтън Кол.
Ванс превключи домашния си телефон на мобифона си и изпълзя от тунела много преди ГСЗ да пристигне в Шото. Имаше достатъчно време да зарови с пръст и камъни вратата на тунела. Достатъчно време, за да отиде до металната барака, която в града смятаха за собственост на някакъв самотен търсач на нефт. Достатъчно време, за да отпътува незабелязано с пикапа, заключен в бараката, регистрирана под фалшиво име в друга област.