„Мамка му!“ Не беше проверил какво става с наблюдението на нацистите от АА. Не, добре: щяха да го предупредят, ако нещо…
„Ако умра през нощта, Рики Сайд ще е последната жена, която съм целунал.“
„По дяволите, първата жена, която ме целува от… девет месеца?“ След адвокатката Даян, наминавала само когато е наблизо. Беше заминала с куфарчето си да търси някой, който се интересува от къщи в любимия й квартал и от истински професии.
Телефонът иззвъня.
— Кол! — каза съветникът на заместник-министъра на правосъдието. — Трябва да ми докладваш! Какво…
— Сър, този телефон не е обезопасен…
— Какво…
— Страхувам се, че не мога да ви позволя да спомогнете за изтичане на секретни сведения.
— Майната ти!
— Ще ви потърся. — Кол затвори. Не чувстваше нищо.
Зззън!
Далтън вдигна слушалката и измърмори:
— Кой е?
— Това е вечният въпрос, нали? — отвърна тя.
— Лорън! Аз… какво… На работа ли си? По това време?
— Когато работиш за Фарън, нямаш нормиран работен ден. — Тя въздъхна. — Добре де, в момента съм в новия си апартамент и гледам взетите си под наем мебели и неразопакованите си кашони, но да, работя.
— Затова ли ми се обаждаш?
Мълчание.
— Лорън, ти…
— Търся те от сутринта.
— Защо? — Той седна по турски на пода.
— По „Един час“ тази вечер обявиха предстоящото предаване за Фарън. Знаех, че ще го направят, затова сутринта си помислих, че навярно ще искаш да… че навярно би трябвало да го гледаш. Затова… се обадих.
— Нямаше ме.
— Знам. — Гласът й омекна. — Не си пропуснал много, ако не си го гледал. Водещият просто спомена какво ще дават следващата седмица. Озаглавяват го „Кой е Фарън Сиърс?“.
— Това е въпросът.
— Виж, извинявай, че те обезпокоих. Ще те оставя да продължиш с онова, което правиш. Неделята не би трябвало да е ден за работа…
— Какво имаш във всички онези неразопаковани кашони?
— Цяла купчина дреболии.
— И при мен е пълно с такива неща.
Двамата замълчаха за дълго.
— Най-добре да не ти преча повече — каза тя.
— Добре ми е така. — Седнал по турски, навел глава, притиснал слушалката до ухото си, с цял свят, стоварен върху раменете му.
— Май си уморен.
— Имаш страхотен слух.
Тя се засмя.
— Никой досега не ми е казвал това.
— Може би просто никога не си го чувала.
— Не, слушала съм много внимателно.
— Може — каза той. — Може… по дяволите, не знам какво може.
— Виж, ти си уморен, би трябвало да си… да си починеш.
— Добре.
— Ще се видим утре, когато дойдеш — рече Лорън.
— А… Утре може да не дойда. — Кол затвори очи, за да излъже. — Фарън ме накара… Нали знаеш: различни планети, едно и също слънце.
— Всъщност не давам и пукната пара какво те е накарал да направиш Фарън.
— Добре. — Той усети, че истината кънти в ушите му. Казаха си лека нощ. Кол остана седнал на пода. Протегна ръка към масичката, натисна бутона на телефонния секретар и чу записания й глас, който разговаряше с него.
Сали взе душ, облече си фланелената пижама, смени лейкопласта на пръста си и телефонира на майка си.
— Здрасти, миличка! — каза старата дама в слушалката на пет километра от апартамента на Сали. — Успя ли най-после да се прибереш?
— Да, мамо — отвърна Сали. Лежеше по гръб на леглото. — Добре съм.
— Знам! Нали имаме сделка. Ти просто работиш на държавна служба. Никога няма да направиш нещо опасно.
— Точно така, мамо. Така се договорихме.
— Лъжеш ме с тези твои перленобели зъбки, момиче.
Двете се засмяха.
— Добре ли си, детенце?
— Да, мамо.
— Не мислиш ли, че си прекалено състрадателна към старите ми кокали? Кажи ми истината.
— Няма за какво да се тревожиш, мамо. Работя с добри хора. Те се грижат за мен.
— Трябва сама да се грижиш за себе си! Знаеш го!
— Да…
— Така се бяхме договорили — измърмори старата дама. — Но сега си се прибрала вкъщи, нали така? Не си ранена и аз мога да престана да се стряскам всеки път, щом някоя от онези проклети новинарски емисии прекъсне програмите ми.
— Можеш да изключиш телевизора, мамо.