— По дяволите, кой тогава ще ми идва на гости? — засмя се майка й. — Всички тези предавания са пълни с хора, които не познавам, но които могат да те разсмеят. Или поне да те приспят.
— Знам, мамо. И ти ми липсваш.
— Знаеш ли, онзи ден срещнах Рома, твоята съученичка от гимназията. Има две деца. Казва, че напоследък не се срещаш много с никого.
— Тази работа… Трябва да давам всичко от себе си, за да я върша както трябва. Не ми остава време.
— Но ти имаш приятели.
— Естествено, мамо. Много приятели. И добри колеги.
— Работиш с много бели, нали?
— Предимно с бели.
— Като че ли накъдето и да погледна, виждам повече бели лица. Приятелка ли си с тях? Излизате ли заедно? Ходите ли си на гости, на вечеря и тем подобни?
— Ами… Не. Поне не много. Искам да кажа, че сме приятели, отнасяме се добре помежду си и няма… Но… очевидно всички сме… Има служебни празненства и събирания, сватби и всичко останало, но… Когато искаме да сме спокойни, да се отпуснем, като че ли се разделяме на чернокожи и бели.
— Хм. Питах се как ли е. Така си и мислех. Това ме кара да се чудя. И ме натъжава.
— Знам. И мен.
— Трябва да знаеш, че се гордея с теб, момиче.
— Да, мамо…
— Направо се пръскам от гордост, да ми прости Господ.
— Повече щеше да се гордееш с мен, ако имаше няколко внучета.
— Щях да съм по-доволна заради теб, да. Но нямаше да съм по-горда.
— Може би някой ден.
— О. Виж ти. Да не би да искаш да ми кажеш нещо? Някое име?
— Майко!
Старата жена се засмя.
— Няма никой — каза Сали. — Абсолютно никой.
— Абсолютно никой е по-добре, отколкото онзи глупак Клив, когото дове…
— Майко! Това беше в колежа! Когато ме прилъга да го доведа при теб, още не знаех, че ще го изхвърля!
— Ако не бях видяла кого се готвиш да отхвърлиш, как щях да се тревожа кого имаш намерение да оставиш?
— Трябваше да ме уведомиш, че ще го отхвърлям!
— Знаех, че когато му дойде времето, сама ще разбереш.
Двете се засмяха.
— Просто там няма много добри мъже — каза Сали. — Мъже, които са… просто няма.
— Ъхъ.
— Какво ми ъ-хъкаш?
— Нищо, детенце. Слушам те.
— Никога няма да се науча. — Сали замълча. — Мамо, как беше, когато се запозна с татко?
— Момиче, и ти имаш тайни от майка си!
Дъщерята не каза нищо, просто чакаше.
— Когато татко ти ме погледна за първи път, направо ми се разтресоха кокалите.
— Иска ми се да беше още…
— И на мен, детенце. Дядо ти береше тютюн и тютюнът прибра семето му — каза рано овдовялата жена. — Ако исках всички тези въздишки и носталгии, можех да работя като доброволка в някой старчески дом. Кога най-после ще те видя?
— Скоро, мамо. Надявам се скоро. — Дъщерята пожела на майка си лека нощ. Затвори. Загледа се в пистолета върху нощното шкафче.
Бутилката скоч зяпаше през дървения шкаф право към Ник. Той седеше на кухненската маса в крайградската къща във Вирджиния и знаеше, че проклетата бутилка е там и го очаква. Пълна до половината.
„Спокойно. — Ръцете му стискаха ръба на масата. — Успях, ще успея, ще го направя, правя го…
Оцелях от онази проклета експлозия. О, господи! Боли! Кракът ми, коляното ми е подуто като пъпеш! Боли…
Ще успея. Ще покажа на Кол кой е прав — той е прав. Аз съм прав. Добре съм.
Ох, тази проклета яркожълта светлина в тази проклета избеляла жълта кухня. Трябваше да я боядисам още преди години, не трябваше да я оставям…
О, боли. — Той се засмя. — По дяволите, винаги боли. Боли ме всяка проклета сутрин, когато се събудя, когато се навеждам, когато танцувам, когато играя футбол. Но да си мъж означава да се събуждаш и да тръгваш въпреки болката.
Последната проклета бутилка. Заслужава подходящо погребение. Почтително сбогуване. Само малко, една… само една…
Фарън. Мисли за работата. Ванс ще бяга, къде ще бяга, той знае как да го прави — да бяга с вятъра, за да не оставя миризма, да препуска към Фарън — този кучи син Фарън пък за кого се мисли? Шибан убиец на ченгета…“
Ник чуваше далечното бръмчене на коли по междущатската магистрала половин километър зад оголените дървета. Тишината на предградието. Скърцането на кухненската мивка… Шкаф, а в проклетия шкаф… Последната проклета бутилка. Кехлибарена течност в прозрачно стъкло. Трепет. Малки проклети шибани вълнички, които се смееха и зяпаха право през проклетото дърво.