„Какво се е случило с проклетите коне, по дяволите?“
Само вълните в жадната, вълните в последната проклета бутилка, жадна…
Ник изстреля в шкафа и седемте патрона на 45-калибровия си пистолет.
Димът изпълни кухнята, гилзите се търкулнаха по масата. Ушите му бяха прекалено заглъхнали, за да чуе тропота на месинга върху линолеума. Назъбени дупки осейваха дъбовия шкаф, разбитата врата зееше отворена.
Ченгето в него се обади: 45-калиброви куршуми. Сигурно са пробили стената зад шкафа и са се забили в отсрещната стена на дневната. Дори съседите да бяха чули изстрелите, щяха да си помислят, че е по телевизията. Щеше да им се иска да вярват, че е било по телевизията. Нямаше да телефонират в полицията и да го принудят да обяснява на други ченгета защо е направил на нищо собствения си дом.
Един куршум със сигурност бе попаднал в целта: от вратичката на шкафа бавно течеше кехлибарена течност. Като кръв.
Акулата тръгна след него веднага щом Кърт Ванс излезе от хотела във Фарго неделя вечерта. Хотелът се намираше в края на центъра на този петдесетхиляден град в Северна Дакота. При толкова много хора трябваше да има поне една преструваща се на професионалист акула.
Акулата носеше яке за ски, дънки и каубойски ботуши. Скиорска шапка. Разхождаше се пред един затворен магазин оттатък улицата. Витрината играеше ролята на ловно огледало — но се отразяваше и образът на ловеца.
Ванс се спусна по стълбата на хотела. Погледна си часовника, докосна задния си джоб. Тръгна по улицата. Беше обикалял с колата си около този хотел, докато не проучи района. Сега вървеше към слабия блясък на бар за сериозни пиячи. Чу, че каубойските ботуши пресичат улицата зад него.
Стигна до уличката, „хвърли поглед“ по нея, „видя“ неоновите светлини на друг бар — виолетови неонови тръби, извити във формата на жена и коктейлна чаша. Спря, уж се колебае, после забърза към заведението.
Единствената светлина в уличката идваше от самотна електрическа крушка над някаква врата. По средата на пътя до бара Ванс се завъртя и стресна мъжа, който скъсяваше разстоянието помежду им.
Ванс се усмихна.
— Толкова се радвам, че успя.
И докато другият разбере какво става, го напръска със сълзотворния газ, купен от някаква спирка за камиони, изрита го в корема и го блъсна в най-близкия вход. После започна да му удря плесници, докато очите му се проясниха. Прокара с ножа си линия върху бледото чело на кретена и заглуши вика му с облечената си в ръкавица длан.
— Днес е щастливият ти ден — каза Ванс.
— Хей, какво…
Ванс прокара острието на ножа по носа му.
— Аз знам. Това е достатъчно. Бил ли си в затвора?
— Какво искаш?… Да, лежах една година. Но тази вечер беше само… Просто минавах покрай хотела, помотах се да видя дали има ченгета, дали някой излиза…
— Аз излязох — каза Ванс. — Аз излязох.
— О, мамка му, извинявай, господине. Не знаех.
— Тъкмо затова ще си поговорим. Какво знаеш. Местен ли си?
— Да.
— Справяш се адски добре — каза Ванс.
В зимната нощ ножът бе студен и блестящ.
— А сега — рече Ванс, — разкажи ми за лошите момчета във Фарго.
36.
— Ако ми трябва адвокат — каза Питър Елмор на двамата федерални агенти, провалили понеделнишката му сутрин — седяха в балтиморския му офис, — малко по-нататък по коридора има един, който работи при мен.
Старшият агент — някой си Кол — отговори:
— Вие решавате, господин Елмор.
Агентът, който накуцваше, прибави:
— Просто си вършим работата.
— Това трябва ли да ме прави щастлив?
— Вие би трябвало да сте си щастлив — отвърна Ник. — Голям кабинет, в компанията има двайсетина души…
— Седемнайсет.
— Трябва да струва поне няколко милиона долара.
— Ще ви спестя догадките. Струваме 21 милиона.
— Някога били ли сте партньор на Фарън Сиърс? — попита Кол.
Питър Елмор носеше спортна риза и кадифени панталони. Оредяващата му коса беше гладко сресана.
— Значи този кучи син вече използва и ФБР за горили?
— И ФБР? — повтори Ник.
Елмор не отговори.
— Веднъж сте заплашили да го убиете, нали? — попита Кол.
— Не — отвърна Елмор. — Обещах да го убия. Разликата е огромна. Някога обещанията означаваха нещо. Обещанията, които ми даваше той, обещанията, които му давах аз. Аз спазих моите, с изключение на последното. Той ми изтръгна и него. Вече не давам обещания.