Братовчедът Вини ръководеше банда във фамилията Гамбино. Бюрото бе сигурно, че е убил колумбиец, нахлул в неговия район в Бронкс.
— И Вини не би ви помогнал да си разчистите сметките? — попита Ник.
— Кажете ми какви претенции имате или се махайте.
„Рискувай“ — помисли си Кол.
— Някой е наел убиец да…
Елмор се разсмя и удари с юмрук по бюрото.
— Браво!
Кол и Ник се спогледаха.
— Какво има? — ухили се Елмор. — Мислите си, че аз съм единственият, който има основания да прати убиец на Фарън ли?
— Не се ли притеснявате, че може да сте основен заподозрян? — рече Ник.
— Не. След като се опарих с Фарън, всеки мой ход е абсолютно чист, засчетоводен, записан на видео, заверен от нотариус и узаконен. Толкова съм невинен, че не можете да ме обвините в нищо!
— Очевидно сте извлекли полза от съвместната си работа с Фарън — отбеляза Ник.
— Да: благоразумието да не му дам куршум, с който да ме застреля.
— Не сте ли изненадан, че иска да го застреля някой друг?
— Ама вие наистина ли сте от ФБР? Наистина ли смятате, че компаниите „Форчън 500“ — или онези, които седят на техните тронове — стоят над насилието? Щом сте влезли в братството на милиардерите, имате и съответното самолюбие. Държавите се разпадат. Мястото им заемат компаниите. Корпоративен феодализъм. Мразя синдикатите — по дяволите, вижте мафията — но какво са направили със синдикатите американските магнати, когато нашите старци са били деца? Колко романтични леви профсъюзни организатори са свършили в някое блато или увиснали на уличен стълб?
— Кой, освен вас, е достатъчно бесен и достатъчно силен, за да наеме убиец за бившия ви партньор? — попита Ник.
Елмор се усмихна.
— Не бих разсъждавал на тази тема, даже да можех.
— Казахте, че използвал „и ФБР за горили“ Защо?
Елмор впи поглед в мъжете, които седяха пред бюрото му, и каза:
— Всичко в тази стая се записва на видео.
Те не казаха нищо.
— Няма да откриете онова, което търсите — продължи Елмор. — Това се случи, преди да наредя навсякъде да поставят камери. Тъкмо това беше една от причините да го направя.
— Не ни карайте да гадаем — рече Ник.
— Чувате ли това — обърна се към стените Елмор, — вие, тъпчещи се с боклуци адвокати на Фарън? Ако вие сте пратили тези хора тук, натъпчете и това в гадните си усти. Аз оказвам съдействие на официално разследване на ФБР.
— Преди седем месеца — обясни той на ченгетата — имах посетители. На паркинга. Трима в делови костюми. Казаха ми, че съм бил късметлия. Че моята „система за сигурност“ изглеждала доста добра. Че представлявали „смесени и успоредни финансови интереси“ и че докато съм нямал за какво да се тревожа, нямало за какво да се тревожа. Те щели да ме държат под око.
— Споменаха ли Фарън? — попита Кол.
— Божичко, не, как ще го споменат. Не ми казаха никакви имена. Качиха се в колата си и заминаха.
— И вие смятате…
— Свидетелят отказва да прави заключения за протокола.
— А извън протокола? — каза Кол.
— Няма такова нещо. Научих го от Фарън.
— Имате да ни казвате още — рече Ник.
Елмор се усмихна.
— Вие сте тук, хората от Министерството на правосъдието бяха тук… Като че ли старият ми приятел Фарън е в беда. Радвам се да помогна.
Той извади от джоба си една дискета, вкара я в малкия си компютър и отвори някакъв файл.
— Регистрационният номер на онази кола. — Елмор удари няколко клавиша. — Ето, принтирах ви тези данни.
Кол взе листа и се изправи.
— Благодаря ви, че ни отделихте от времето си.
— О, няма проблем! От много време очаквам точно този момент.
37.
Тази зимна сутрин Ванс стоеше сам край входа на търговския център във Фарго и говореше по телефона.
— Федерално бюро за разследване — отговори отегченият дежурен агент в централата в другия край на града. — Добро утро.
— Добро утро — рече Ванс. — Виж, не съм местен…
— Тук е ФБР, а не…
— Търся един от вашите, дето веднъж ми помогна. Казва се Кол, Далтън Кол.
— Нямаме такъв агент…
— Знам, че не работи в този шибан град!
— Аз работя тук, сър.
— Да, и си дежурен на телефона, нали? Веднъж Кол ми помогна да се измъкна и… виж, не съм местен…