— Добрите ченгета искат да знаят истината — каза Ник. — Другите искат да стоварят неразрешените си случаи на гърба на нашето момче и да се откачат от кукичката.
— Ник, не трябва да казваме нищо. За…
Телефонът иззвъня. Детективът вдигна слушалката и започна да ъ-хъка. Кол зачака. Тъй като разговорът очевидно нямаше скоро да свърши, инспекторът телефонира в Монтана, за да провери за автомобили, откраднати в радиус от сто и петдесет километра от Шото, попита и за летища близо до градчето. Ник свърши разговора и взе нарастващата купчина формуляри 202 на ФБР: информации за Кърт Ванс.
Съседите му не знаеха много за него. Бил странен, каза един от тях, но по дяволите, всички тук са такива. Обаче той е съсед, това е Монтана и ние нямаме „такива хора“ като на Изток или в Калифорния. Областната библиотекарка каза, че Ванс ходел в библиотеката по-често, отколкото повечето хора — „проклетата телевизия“. Според нея той взимал книги за история и космически сили. Спомни си, че четял книги за президента Рейгън.
Докато преглеждаше съобщенията, Ник усети, че се започва: гъделичкането по гърба му, потъването, влизането в крачка, естественото плъзгане.
Кърт Ванс. Г. Онзи, Който обича да убива. Който може да направи повече, отколкото си представят всички наоколо, който се присмива на всички. Който навярно обикаля на шир и длъж от изолираната си бърлога в градчето и дирижира кой знае какви ужасии. Който знае да пази тайни, който има каменно сърце и е убеден, че е особено същество.
„Самият ти не четеше ли за Рейгън?“ — помисли си Ник. Всъщност за страхотния гаден кучи син, който стреля по него. Главата му кънтеше, ръцете му трепереха. Ник усещаше тръпката, разбирането. Усещаше я въпреки мъчителната жажда: „Хванах следата ти, кучи сине“.
Кол преглеждаше купчина съобщения и държеше слушалката, докато един агент от Мисула, Монтана, отиде да намери списъка на пътниците, летели предишния ден на Изток.
Телефонен звън: съветникът на заместник-министъра — доклад за положението?
— Когато съм готов.
Телефонен звън: централата му предаде съобщение от шефа на вашингтонската група за разследване на стари случаи: „Моля, свържете се с мен — вероятен контакт с ваш бивш информатор“.
— Нямам време за обикновени престъпления.
Когато монтанският агент се върна на телефона, Кол хвърли поглед към гърба на Ник и си помисли: „Трябва да намеря време“.
39.
Кол пътуваше към дома си. Нощта вече беше обгърнала града. Валеше сняг. В предното му стъкло премигваха червени стопове и инспекторът пращаше същия сигнал на фаровете, които плаваха в огледалото му.
„Не излъгах Лорън — помисли си той. — Днес не успях. Дали е оставила съобщение на телефонния ми секретар?
Ванс. Кърт Ванс. Г. Фарън. Кой ли е В.? Кой може да е вторият човек на Ванс? Убиецът ще се приближава, няма да се отдалечава от нас. В имейла се казва да чака до св. Валентин. Още девет дни. Достатъчно време, за да купиш картичка, рози. Като че ли имам на кого да ги дам. Няма начин Ванс да се уплаши и да се откаже да нанесе удара си.“
Светна жълт светофар. Кол наби спирачки и извърна очи към фаровете в огледалото: шофьорът отзад разумно бе изостанал. Когато светна зелено, инспекторът си помисли: „Какво си мисли Кърт Ванс, че знаем за него?“.
Кол потегли. Между него и задния автомобил се вклини микробус. Колата изскочи иззад микробуса. На следващото кръстовище Кол зави наляво тъкмо когато зелената стрелка стана жълта — в огледалото зад него се плъзнаха жълти фарове. „Да не обърнеш внимание на жълт светофар в снежна буря — помисли си той. — Наистина дръзко.“
Две пресечки по-късно инспекторът влезе в подземния гараж на блока си. По улицата зад него се сипеше сняг.
Пощата, натъпкана в кутията му, не се побра в джобовете на шлифера му. Деветдесет процента боклук, но може би имаше и някоя подранила картичка за св. Валентин. „Да, точно така.“ Докато натискаше бутона на асансьора, той внимаваше да не изпусне нито един плик. Куфарчето тежеше в лявата му ръка. Асансьорът беше празен. Кол държеше ключовете си в дясната си ръка, наред с пощата. Вкара ключа в ключалката. Щрак. Натисна дръжката и отвори.
В апартамента му стоеше мъж, прицелил се право в него.
— Ако исках да те убия, вече щеше да си мъртъв.