— Според мен Чобей е усъвършенствал тактиката на „сокайя“, използвал е парите на Якудза и е купил мястото си в „Сугамо“. Уредил си е законна бизнес власт, политическо влияние. Един ляв токийски вестник твърди, че Чобей е станал „куромаку“ — което означава черна завеса в театъра Кабуки, задкулисно политическо могъщество.
— Не е зле за личен секретар.
— Никога не е осъждан за престъпление, никога не е арестуван. Запазил е всичките пръсти на ръцете си и няма видими татуировки.
— Защо си насочил вниманието си към Чобей?
— Преди три години той минал през митницата в Хонолулу. С него имало… на английски се превежда като „помощник“. Този помощник случайно имал татуировки. Службата за сигурност на митницата го заснела, вкарала паспортите им в компютъра и ни прати рутинно известие.
Зад прозореца на Кол се сипеше сняг. Пи Джей удари с юмрук по масата.
— Всичко това ми отне три проклети години! Четири пътувания до Токио! Любезни въпроси, поклони и откриване на връзки! А ти защо си насочил вниманието си към него, по дяволите?
— Няма нужда да знаеш.
— Майната ти, инспекторе. Заложил съм си задника в този случай и…
— Защо? — попита Кол. — Можеше да измислиш начин да…
— Онова, което измислих, е, че Якудза не играе аматьорски, когато колонизира нови територии.
Кол поклати глава.
— Не е достатъчно. Ти си стар професионалист. Защо?
— Не искам внуците ми да се окажат „ронин“ в собствената си проклета страна.
Светлината на лампите в апартамента на Кол беше мека, топла.
— Мога да се досетя какво искаш да кажеш — отвърна той.
— Откъде си взел тези снимки? Нашето звено има право…
— Ти вече не работиш в това звено — прекъсна го инспекторът.
— И по-големи ръце от твоите са се опитвали да ми откъснат топките.
— От днес нататък твоите топки работят за мен. — Кол разтри челото си. — Върви в офиса си — веднага. Направи копия на всичко, което имаш за Чобей, и каквото друго смяташ, че ще ти трябва. Давам ти два часа.
— Включваш ме в твоята операция ли?
— Не знам накъде сме тръгнали — отвърна Кол. — Можеш ли да се измъкнеш оттук, без онези типове да те видят?
Погледите им се срещнаха. Пи Джей взе „Магнума“ си от масичката за кафе и протегна ръка към Кол.
Инспекторът изсипа патроните в шепата му.
По-възрастният агент зареди пистолета си. Кол чакаше. Пи Джей взе куфарчето, в което бяха електронните детектори за подслушватели.
— И още нещо — каза инспекторът. — Следващия път, когато ми устроиш засада, ще те застрелям и окото ми няма да мигне.
— По дяволите, шефе: следващия път няма да ме видиш. — И си тръгна.
Кол заключи вратата.
В телефонния му секретар нямаше съобщения. Дали бе имало, когато беше дошъл Пи Джей? Той включи телефоните.
Извади от куфарчето си каквото му трябваше и отвори плъзгащата се стъклена врата на тесния балкон. Въздухът бе студен. Снежинките се топяха по кожата му като замръзнали сълзи. Далтън погледна тъмнокафявия форд на улицата и набра един номер на клетъчния си телефон.
41.
Над вашингтонските предградия тихо се сипеше сняг. В тъмнокафявия форд с изключен двигател седяха двама мъже.
— Легна си — каза мъжът зад волана.
— Щастливец — отвърна другият на седалката до него. — Искаш ли да поемеш първата смяна?
Шофьорът въздъхна.
— Носиш ли каната?
— Забрави за това! — изръмжа партньорът му.
По хлъзгавата еднопосочна улица мина микробус.
— Виж — каза шофьорът, — не съм виновен.
— Пи прекалено много кафе!
От падащия сняг на две пресечки пред тях изникна бездомник, завит в одеяло, и протегна голата си ръка над запалено кошче за боклук. Снежинките целунаха дланта му.
— Трябва ми каната — настоя шофьорът.
— Вече ти казах, че пи прекалено много кафе!
— Беше ми студено! — Мъжът отмести очи от бездомника. — Не съм искал тази простата и имам нужда от каната незабавно!
— А аз не искам цяла нощ да седя в тази проклета кола и да мириша пластмасова кана за мляко с твоята студена пикня!
— Каната е и за теб!
— Да бе — отвърна другият, когато бездомникът се повлече през улицата към техния тротоар. — Точно така.
— Ами какво да правя?
— Стискай.
— Ти стискай!
— Извинявай, аз съм женен.