— Зная — отвърна Сали.
Един червен светофар ги спря.
— Да, знаеш го — каза Монаха. — Знаеш го.
Зелена светлина. Колата потегли напред. Въздухът бе плътен.
— Там ли отиваме? — попита Сали. — Направо там, искам да кажа?
— Имаме време. — Монаха си пое дъх да каже нещо, после се съсредоточи върху автомобила, който насмалко щеше да се качи на тротоара.
— Онова, което си направил — рече тя. — Би трябвало да си горд.
— Това не е важно — отвърна той, когато отпусна спирачката. — Вече не е.
— Удивително — каза Сали.
— Кое?
— Фарън.
Монаха изправи волана.
— Какво може да направи с теб само с един поглед — продължи тя. — Да те накара да… се трогнеш. Да го последваш. Да идеш там, където… Удивително.
Тя се чу и бързо извърна поглед. Монаха отвори прозореца си. В колата нахлу студен въздух.
— Да — каза Сали. После прошепна: — О, добре.
След една пресечка той паркира автомобила пред висока сграда — училището, където отиваха. Докато затваряха вратите, тя каза:
— Да не се тревожиш, че някой се опитва да направи нещо на Фарън?
— Огледай се, момиче — изръмжа той. — Не виждаш ли в каква страна живеем?
— Не — възрази Сали. — Безпокои те нещо конкретно.
— Моята работа е да си гледам работата — отвърна Монаха, докато вървяха към училищната врата. — Да проверявам кое как е и дали всичко си е на мястото.
— Това е училище — рече тя и отвори входната врата. — Опитай се да ми го кажеш на английски.
— Не е твоя работа, госпожице Пикет. Не се тревожи за това. Не се тревожи за нищо. — Той кимна към детекторите за метал, монтирани в коридора. — Освен ако не носиш оръжие, за което да не зная.
— Днес не — отвърна Сали и го последва през детекторите и по пустия коридор към аудиторията…
И видя госпожа Спароу, която вървеше към тях. „В училище постоянно ме тормозеше, за да ми пише шестица. Сигурно са я прехвърлили тук от гимназията «Дюк Елингтън». Тя не забравя нито едно лице.“ Учителката се приближаваше — Сали хвана Монаха за ръката и притисна чело към огромния му напрегнат бицепс, за да скрие лицето си от жената, чиито токчета изтракаха покрай тях по лъснатите плочки на училищния коридор. Остана така, докато ехото не заглъхна. Едва тогава усети, че Монаха трепери.
— Монах, аз… Имах нещо в окото, не можех да виждам. Не исках да те стискам така.
— Да вървим.
Сали видя, че той преглъща. И се прокле за слабостта си.
Дзззън! Заотваряха се врати, надигнаха се гласове, в коридора заизскачаха тийнейджъри и отнесоха Сали и Монаха в пороя си.
Сали се скри сред доброволците и хората от охраната. Директорът на училището представи Фарън. Тя ръкопляска заедно с тълпата, когато Фарън заяви, че предоставя стипендии за колеж на двайсетте випускници на училището с най-висок успех.
Той отпи глътка вода от чашата на катедрата, взе микрофона, седна на ръба на подиума и каза:
— Когато бях в гимназията, давах грешни отговори на правилните въпроси. Вие имате преимуществото, че сте видели как се прецаква моето поколение, че влизате през врати, които някога са водели към барове. Чувал съм колко сте умни, готини и задружни. Затова реших, че това е шансът ми да чуя въпросите на днешната гимназия — направо от вас.
Аудиторията притихна. Някой се изкикоти, после се разкикотиха всички. А след това настъпи мълчание. Кашлица. Скърцане на столове. Директорът пристъпи към завесата, но Монаха вдигна ръка и го спря.
— Той си е платил за цялото време.
Тишина и пак тишина, докато от морето черни тийнейджърски лица извика момчешки глас:
— Колко пари имаш?
В залата изкънтя смях.
— Няма значение — отвърна Фарън.
— Лесно ти е да го кажеш — нали ги имаш!
— Знаете ли какъв съм аз за мнозина на тази земя?
Никой не отговори.
— Богато негро — каза Фарън, изчака и продължи: — Когато говорите за мен, всички вие ме наричате „негро“. Аз го зная. Знаете го и вие. Това е глупаво. Чувам ви да се жалвате, че белите хора ви потискали. И все пак постоянно ви слушам да използвате думата, с която робовладелците са наричали хора с кожа като нашата. С едното ъгълче на устата си приказвате за „неуважение“ и „гордост“, после с другото не уважавате самите себе си, родителите си и онези седемнайсет хиляди души, линчувани в Юга, доктор Кинг и Малкълм… при това само като наричате някого, когото и да е, „негро“.