— И къде те отвежда цялото това „вършене на работа“?
— Като стигна, ще ти кажа — отвърна Ник. — Това не е твой проблем.
Кол взе куфарчето си, стана и каза:
— Знаеш ли, детектив Шърман. Прав си.
47.
Сали беше при Фарън. На вратата се почука, подаде се един доброволец и каза:
— Фарън, долу има проблем с някакъв тип. Твърди, че те познавал!
— Идвам — отвърна Сиърс и стана.
— Не! — задържа го с ръка Сали. — Това е моя работа. Ти остани тук.
— Не съм дошъл във Вашингтон да се крия — отсече Фарън.
— Въпросът не е в това.
— Разбира се, че е в това — усмихна се той. — Няма да ми се…
— Ще вървиш на две крачки зад мен.
Докато вървяха към стълбището, Фарън каза:
— Харесва ми да те следвам.
Сърцето й се разтуптя. Тя изтри длани в панталона си.
„Без пистолет имаш две възможности: бързо да се приближиш до заплахата или да скриеш Фарън с тялото си…“
От стълбите двамата видяха сцената във вестибюла: Монаха, Нгуен и пазачът с военната подстрижка бяха заобиколили раздърпания Ник Шърман. Очите на Ник горяха. Ухилен, той каза:
— Няма да стане. Не сте достатъчно бързи. Никой от вас не е… достатъчно бърз.
Фарън мина пред Сали.
— Всичко е наред. Той ми е приятел.
— Виждате ли? — Ник размаха ръце и пристъпи към Фарън. Тримата пристъпиха заедно с него. Помещението се изпълни със смрад на скоч. — Как ли не им го казвах, ама твоите момчета не знаят да слушат. Мислят си, че имат и мускули, и мозък.
Без да изпуска Ник от очи, Монаха каза:
— Ти кажи, Фарън.
— Радвам се, че си тук — каза Фарън на Ник. — Радвам се, че дойде.
— Глупости! — засмя се Ник. — Що ще се радваш, че съм дошъл? Да не си мислиш, че аз се радвам, че съм дошъл? Да не си мислиш, че искам да съм тук бе, кучи сине?
— Да, искаш да си тук.
— Що да искам да съм тъп кучи син, по дяволите, и да си прецакам така живота, а?
— Защото си започнал да побеждаваш.
Ник се олюля. Нгуен и Монаха пристъпиха напред… и замръзнаха, понеже Ник внезапно възстанови равновесието си и вдигна пръст.
— Само да сте ме пипнали!
„Моля те, Господи — помисли си Сали, — това не се случва наистина, нека съм някъде другаде, не позволявай…“
— На победител ли ти приличам? — каза Ник на Фарън.
— Приличаш ми на пиян като тараба.
— Леле — рече Ник. — Трябвало е да станеш детектив. Да спестиш на света тези глупости… да се ебаваш като хората, вместо да си просто Господ.
— Господ опрощава греховете. Аз не.
— Тогава каква полза от теб, по дяволите?
— Ти си дошъл тук, за да разбереш — отвърна Фарън. — И не си толкова пиян, колкото си мислиш.
— Нямаш си и представа какво си мисля!
— Имам.
— Тогава или казвай, или млъквай, брат ми — рече Ник. — Няма да…
— Хайде. — Фарън се обърна и кимна към стълбището. — Тук си, за да чуеш какво казвам или да млъквам. Направи същото и ти. Хайде. — Той обърна гръб на Ник и тръгна нагоре по стълбите.
Детективът премигна. Хвърли поглед към Сали, после се запрепъва след него. Монаха ги последва. Сали застана по средата на стълбището, спря другите двама и после се присъедини към върволицата до стаята за медитация на Фарън.
— Не — каза Монаха. — Няма да влезеш вътре сам с него.
— Всичко е наред, Монах — отвърна Фарън.
— Да бе… Монах — изсумтя Ник.
Сали усети как мускулите на бившия полузащитник се напрягат.
— Той няма да влезе с теб, без да го претърся!
— Опитай и ще ти светна една целувчица! — отвърна Ник. — Ще ти светна най-убийствената целувчица на света преди да…
— Стаята е празна — каза му Фарън. — Ще продължаваш ли да приказваш колко си силен, или ще влезеш заедно с мен през тази врата?
През отворената врата Сали видя следобедните слънчеви лъчи, пречупени през витражите в дъга от синьо и розово.
— Няма да ми казваш къде да ходя — изръмжа Ник.
— Вратата е отворена — рече Фарън. — Изборът е твой.
На лицето на Ник нещо проблесна — поглед на човек, преследван от призраци, страх, очи на елен вместо предишните очи на вълк. Той разтърси глава. Насили се да се усмихне.
— Щом нещата са толкова ясни…
Докато детективът с олюляване влизаше в стаята, Фарън се обърна към Сали и леко и нежно я докосна по ръката.