— Всичко е наред — усмихна се той — само за нея. — Ела да се видим довечера.
— Да — отвърна тя. — Ще дойда.
Фарън влезе в стаята и затвори вратата. Изщракването на ключалката разтърси Ник, но той не откъсна очи от отсрещната стена и от падащия през витража сноп светлина.
— Тя е страхотна, нали? — измърмори към стената той. — Сали. Държи си езика зад зъбите. Играе играта и си върши работата. И аз бях такъв.
— А какъв си сега? — попита Фарън иззад гърба му.
— Домъквам се тук, пиян — това казва всичко.
— Това не казва нищо. Халосен патрон. Звукът си е просто звук.
— Ти пък какво знаеш за оръжието? — В дланта на Ник светкавично се появи 45-калибровият му пистолет.
— Джон Дилинджър е казал никога да не се доверяваш на жена или на автоматичен пистолет — каза Фарън.
— Да, ама му видяхме сметката в Чикаго още преди да си бил роден.
— Преди и двамата да сме били родени. Та какво изключително има в патлака ти?
— Че си е мой — отвърна Ник.
— Може ли да го видя?
— И оттам можеш да го видиш.
— Защо тогава си го извадил, щом не искаш да ми го дадеш?
— Това си е моят пистолет, моето желязо, моят патлак, моят… Вече почти от трийсет години почти всеки ден си го слагам на кръста.
— И значката. — Фарън застана до мъжа, който не искаше да го погледне в очите. — Зная за теб.
— Не знаеш нищо за мен.
— Знам, че си страхотно ченге. Знам, че си пияница.
Ник вдигна ударника на пистолета. После бавно, съвсем бавно обърна глава, за да погледне Фарън.
— Ти беше прав за едно нещо. Това, че си чернокож, не ми стопли сърцето.
— Това, че съм чернокож, изобщо не би трябвало да докосва сърцето ти.
— Винаги имаш отговор, нали? — Ник продължаваше да стиска пистолета. — Кажи ми тогава колко души можеш да си по едно и също време?
— Винаги съм си просто аз.
— Казваш „винаги“, като че ли знаеш нещо за това. В деня, в който за първи път видях жена си, разбрах, че винаги ще я обичам. Но тя е мъртва, приятел, мъртва е и я няма — това е „винаги“.
— Това е „сега“, не „винаги“. Тя просто е мъртва. Не е едно и също с това никога да не я е имало.
Ник размаха готовия за стрелба пистолет.
— Мислиш си, че ме е страх от смъртта ли?
— Никой в тази стая не се страхува от смъртта.
Детективът плъзна поглед по затворената стая.
— Тук вътре има цял свят от нищо. Даже няма стол, на който да седне човек.
— Тук човек може да постои. Ти чудесно се справяш с това.
Пистолетът се разклати помежду им.
— Не ми казвай как се справям — рече Ник. — Ти не знаеш.
— Колко души можеш да си по едно и също време? — попита Фарън.
Ник се намръщи и се приближи към него.
— Какво…
— Това си е твой въпрос. Ти му отговори.
Детективът извърна очи.
— Започни от началото — каза Фарън.
Ник разтри чело.
— Господи, трябва да седна, да си почина, да престана…
— По-късно. Скоро.
— Чуваш ли нещо? — попита Ник. — Сега не го чувам, но… Баба умря в старческия дом в резервата. Мама караше татко постоянно да обикаля, така че да не ни… така че да не ми се налага да съм червенокож. Баба трябвало да умре като малка, в същата година, в която Едисън накарал електричеството да работи в къщите. Пътят на сълзите, бягството на шайените с Малкия вълк… Оклахома, Небраска, север, сняг. Тя ми разказваше ужасии — чувала как я преследват коне и… мъже в сини униформи, които гонели, за да ги убиват.
— Но ти не правиш така — каза Фарън.
Ник го погледна.
— Покажи ми пистолета си.
Ник го вдигна помежду им.
— Така не се подава оръжие.
С опитно движение детективът свали предпазителя. Фарън взе пистолета. Ник не даде знак, че е забелязал. Очите му блуждаеха надалеч.
— Понякога… чувам конете и бягам, понякога аз съм на коня и крещя, и жадувам да ги хвана, и…
— Всичко е наред, ти си добре.
— Аз участвам в онова убийствено преследване. Няма значение какъв и кой съм, шайен или бял, на кон или тичащ, ужасно крещящ за кръв… не мога да продължавам да живея с онова убийствено преследване.
— Ти си беглецът в снега — каза Фарън — и си ловецът на гърба на коня.
— Това ме разкъсва!
— Алкохолът няма да ти помогне. Няма да ти помогне и да лъжеш за това. — Фарън вдигна пистолета помежду им. — Няма да ти помогне и куршумът.