— Моята работа… си е моя работа. Казвай сега какво искаш?
— Всичко, което ми трябва.
— Значи си попаднал на точната мацка. И предварително си запази срещата за свети Валентин. Ако харесам някой тип, ставам сантиментална… нали ме разбираш?
— Сантименталностите са скъпи.
„Пришпори го“ — помисли си тя и се приближи.
— Миличък, как каза, че ти е името?
Светът й избухна в черен пламък. Когато отново можеше да мисли и вижда, Шери разбра, че гаднярът я е закопчал с ръце на гърба за стоманената рамка на леглото. Белезниците се впиваха в глезените й и държаха краката й широко разтворени. Изолирбандът върху устата й не й позволяваше да крещи.
— Шт — каза той, — всичко е наред. Не се тревожи.
Шери разтрака белезниците и разклати леглото. Не можеше да извика.
„Гаднярът ми рови из чантичката! Взима ми мангизите! Всичките ми важни документи! Шибан актьор! Маджик ще ми съдере гъза…
Не, така е добре. Само едно чукане. Ще ме опъне и ще ме остави. Добре, всичко ще е наред, ще ми свали белезниците, ще ме изрита оттук…
Успокой се. Не си мисли за разни психари. Такова нещо няма да ти се случи.
В никакъв случай на мен! Това са глупости, да, случва се… но не и на мен. В никакъв случай! Отваря друго куфарче, вади… о, мамка му… вади бръснач!“
— Но се страхувам, че роклята ти просто няма да е подходяща. — Той се наведе над леглото, бръсначът…
… сряза роклята й. Докрай. Сряза сутиена й — „о, мамка му, стоманата на бръснача е студена, докосва ми…“ — сряза и гащичките й.
„Не гледай към блестящия стоманен бръснач.“
— Обеците ти ми харесват.
Той ги откачи. Съблече се и Шери видя, че е готов. От един книжен плик мъжът извади грозен оранжев гащеризон, бебешка пудра, лекарски ръкавици.
„Гледай през прозореца, просто гледай през прозореца, извърни очи към прозореца, нощта поглъща пламналото в червени облаци небе — това не се случва с мен!“
Гаднярът навлече оранжевия гащеризон, сложи си ръкавиците, качи се на леглото и възседна бедрата на Шери.
„Господи…“
— Питаше за името ми…
Шери не можеше да откъсне очи от покритата му с гума ръка, която стискаше бръснача.
— Да видим дали не можем да измислим подходящ отговор.
49.
— Остави какво си можела да направиш ти — каза Кол на Сали, когато агентката отчаяно го изстреля да се срещнат на гара „Юниън“. — Знаеш ли какво са казали или направили те? Знаеш ли къде е отишъл Ник?
— Не — отвърна тя. — Останаха сами около час. После видях, че Ник слиза сам по стълбите. Когато потърсих Фарън, Монаха ми каза, че го нямало.
— Ник не отговаря нито на пейджъра, нито на мобифона си — рече Кол.
— Страхуваш се, че той…
— Има прекалено много неща, за които да се страхувам.
Седяха на кафе в огромната зала на „Юниън“. Вътре прииждаха пътници, бързащи да хванат влакове към домовете си, където беше безопасно, където бяха щастливи и където ги обичаха.
— Мислиш ли, че Ник е провалил прикритието ни? — попита Кол.
— Не. Поне засега. Вътрешният човек на Ванс ще си помисли, че Ник е просто поредната от загубените души на Фарън. Какво ще правиш с него? — попита тя. — С всичко това?
— Не зная.
— Харесвам го — каза Сали. — Адски го харесвам.
— И аз.
— Това няма значение, нали?
— Да — потвърди Кол. — Това е проблемът.
Инспекторът настоя да й поръча сандвич: „Трябва да си пазиш силите“. После се изправи.
— Време е да тръгвам.
— Мислиш ли, че ще го откриеш? — попита тя.
— Почини си — отвърна Кол. — Работиш по цяла нощ. Фарън каза ли защо иска да се върнеш? Каза ли какво иска?
— Не. Просто си приказвахме и…
— Ясно — прекъсна я той. — Тогава най-добре отиди.
— Щом така смяташ — каза Сали.
Тя се прибра в апартамента си. Погледна към прозореца: „Недей да мислиш. Отпусни се“. Направи кръг с глава. Вратът й пропука. Бе скована, загубила форма, още я болеше от онзи нощен скок.
Разкопча копчетата на блузата си. Сутиенът й беше черен. Блузата й полетя към леглото. Обувките отскочиха от краката й към килера. Свали ципа на панталоните си, метна ги на леглото. Господи, колко приятно бе да събуе този проклет чорапогащник! Той пропука, докато летеше към леглото. Гащичките й бяха черни.