Накрая реших, че Сабайн смята да ме удави и това беше краят. Тая гледна точка трая само колкото да ти мигне окото, после вроденият ми инат надделя.
Не мога да кажа как се случи, но следващото нещо, което осъзнах, бе, че коляното ми е опряно на ръба на брега и скалите ме удряха. Отпуснах се там за миг, после се изправих на крака, тръгнах, олюлявайки се, нагоре към едно място със зелена трева. Бях на отсрещния бряг, не на онзи, на който бе Скунк, и изпитах леко облекчение, макар и не кой знае колко.
Запрепъвах се, но не стигнах далеч, преди да се строполя. Полежах известно време и най-после, дълго след това, се изправих и се опитах да вървя пак. Това продължи, докато стигнах сянката на дърветата. Сгромолясах се под тях и останах да лежа неподвижно. Знаех, че рискувам много, в това число мама, преподобния Джой и моите приятели, но се чувствах, сякаш краката ми бяха омекнали и останали без кости, а главата ми е натъпкана с тиня. Не можех да мисля и не можех да помръдна.
Май лежах там дълго, защото денят напредна, слънцето напече и аз припаднах. Накрая отворих очи и осъзнах, че съм била в безсъзнание. Някакви катерици ми помогнаха да дойда на себе си — скачаха по клоните над мен и бърбореха като две стари клюкарки над зида. Успях да седна и да се огледам. От мястото си можех да виждам реката, но не виждах мама или някой друг.
Отне ми време — но не повече, отколкото е нужно на новородено да се научи да върви, — преди да успея да стъпя на краката си, да сляза на брега да се огледам, изпитвайки през цялото време страх от това какво можех да видя. Имах основателна причина да се боя, защото онова, което всъщност видях, накара сърцето ми да се свие, сякаш потъва лодка от олово.
Беше преподобният.
Реката бе по-спокойна отвъд водопадите и скалите и там, където извиваше надясно, имаше тясна ивица между камъните, сред които течеше — преподобният беше заклещен между тях. Бе здраво заклещен, като прасе в стомна. От сала се бе откъртило огромно парче и се бе забило в корема му. Аз драпах по брега, изкатерих се по едни по-малки камъни, доплувах до средата, до мястото, където беше той. Беше доста по-лесно от преди. Дъждът бе спрял, реката течеше по-бавно. Имаше много камъни, по които трябваше да се катеря, докато успея да стигна до един от големите.
Когато стигнах там, където бе заклещен, бавно се изкатерих върху огромния камък, докато се озовах точно над преподобния. Извиках го по име.
Мина доста време, но накрая той се обади:
— А сега съм призован у дома.
— Звучи, сякаш сте още тук — рекох с надеждата да го развеселя, но се оказа глупава мисъл.
Парчето от сала стърчеше ниско долу откъм гърба му и на малки капки около дървената отломка се стичаше кръв. Беше забито така здраво, че ми се стори, че единствено то го държи да не се разпадне.
Извивах се по камъните, докато накрая успях да се смъкна на един по-долу и можах да видя лицето на преподобния. Не беше приятна гледка. Кожата му бе бледа, устните — потъмнели, кръв шуртеше от носа и устата му. Той обърна очи нагоре, защото бе твърде слаб да надигне глава, и каза:
— Ти си ангел.
Тогава разбрах, че е много зле.
— Не. Това съм аз, Сю Елън — рекох му.
— Сега разбирам, че ми е простено, иначе нямаше да си тук — рече той.
Понечих да го поправя, да му кажа пак коя съм, но в същия миг осъзнах, че няма полза и най-добре е да го оставя да си мисли, че държа вратата на рая отворена за него, та да може да падне през нея.
Той затвори очи. Гръдният му кош, който се надигаше с усилие, вече не помръдваше. Сякаш бе натежал още повече. Огромният дървен чеп, който стърчеше от него, се измести и той се отпусна съвсем, а глезените му се потопиха във водата. После отново се кротна неподвижен, увиснал като огромен плод.
Не ми се понрави, но го оставих там, където си беше. Нямах силата, нито желанието да се опитвам да го измъкна, особено с оня голям чеп, забит в него. Нямаше какво повече да направя за преподобния. Исках да намеря мама и приятелите си, макар че се боях на какво може да се натъкна. Изкатерих се пак на облия камък и се огледах към реката. Видях, че от едно дърво на брега стърчи клон. Малко преди това този клон бе под водата, но тя бе спаднала отново и сега той се виждаше. Нещо бе увиснало на него.
Преплувах обратно към брега и се отправих към онова нещо, което стърчеше там. Сърцето ми биеше ускорено, изпитвах затруднение да дишам. Когато стигнах до клона, видях, че там виси една от торбите, които аз и Тери бяхме взели от бараката на преподобния. Покатерих се бавно по ствола на дървото, после по клона и взех торбата. Беше трудна работа, но я завлякох обратно на брега. Дръпнах връвта, с която бе завързана горе, и макар мокра, се развърза лесно. Погледнах вътре. Всичко там бе унищожено, но видях и една от тенекиените кутии за мас, а капакът ѝ бе все така здраво затворен. Не бях изгубила джобното си ножче, така че го измъкнах от лепкавия си, мокър джоб, отворих го и го използвах да повдигна капака. Бурканът не бе счупен, а уплътнението бе сухо. Бе пълен с праха на Мей Лин.