Огледахме се за някой камък, нещо, каквото и да е, но видяхме единствено тухлите от комина, а те бяха здраво слепени. Не можахме да намерим начин да разхлабим някоя от тях.
Продължавах да се оглеждам за Скунк, ала ми се струваше, че когато го видя да идва, вече щеше да е твърде късно. Освен това бяхме толкова уморени, че едва мърдахме. Отидох и седнах при мама, а Джинкс се шмугна в гората да се погрижи за естествените си нужди.
— Съжаляваш ли вече, че тръгна? — попитах я.
— Не мисля — отвърна мама. — Щеше да е добре нещата да се бяха развили по-гладко, но не съжалявам. Мъчно ми е за преподобния, дори май и за Джийн и полицай Сай.
— На полицая му е дошло твърде много — рекох. — Скунк му е сторил разни неща, за да се позабавлява с него.
Мама кимна.
— Въпреки това се радвам, че тръгнах с вас.
— Дори и когато сънуваш страшни сънища за коне?
— Дори и тогава.
Джинкс вече бе излязла от гората и бързаше толкова, че се уплаших да не би да е попаднала на Скунк.
— От другата страна на гората видях светлина — рече тя.
— Скунк?
— Не знам дали не е той — рече тя, — но смятам, че е доста по-коварен, та да излезе там и да си запали огън, а после да се опита да се промъкне към нас.
— Стой тук с Тери — казах на мама, а ние с Джинкс побързахме към гората. Не бе най-умното нещо на света да ги оставим сами, но на този етап изглеждаше по-неразумно да се приближим до огъня с тях. Там можеше да е Скунк и можеше изобщо да не си прави труда да се промъква тайно. Във всеки случай, който и да бе там, възможно бе да не е приятелски настроен. По-добре беше две млади момичета, които можеха да бягат като сърни, да отидат да видят как стоят нещата, вместо да мъкнем с нас една уморена жена и момче, което трябваше да влачим на раменете си.
Не вървяхме дълго, когато видях светлината, за която ни каза Джинкс. Определено бе огън и отдалеч доловихме, че някой разговаря. Промъкнахме се по-близо и видяхме, че огънят е на малка полянка, а отвъд нея имаше дървета. Клекнахме долу, гледахме към огъня и се заслушахме да чуем по-добре гласовете, но не можахме да доловим кой знае колко. До нас долетя смях и различих мъжки глас, а другите бяха на жена и дете, имаше и други, които можеха да са на по-големи деца. Трудно бе да се каже.
Джинкс и аз дори не го обсъдихме, просто станахме, излязохме от гората, където се криехме, и тръгнахме към тях. Аз извиках:
— Хей, вие при огъня.
Гласовете млъкнаха и тогава видях, че са двама мъже, защото и двамата се изправиха и погледнаха в нашата посока. Продължихме да вървим.
— Кой е там? — извика един от тях.
— Тези, дето едва не се удавиха — отвърнах аз.
Долових колебание, но един от мъжете извика:
— Хайде, елате тук.
Така и сторихме.
Като се приближихме още повече, усетихме топлината на огъня. Макар че нощта бе топла, бяхме още мокри и се почувствахме добре. Надуших, че нещо се готви, и от миризмата стомахът ме заболя, сякаш беше изцеден от центрофуга. Миризмата се разнасяше от голяма тенекия за мас, поставена върху дървата в огъня. Беше пълна с нещо, което бълбукаше.
Огледах останалите. Пламъците озаряваха лицата им. Имаше три деца, едното може би на шест, другите две, момче и момиче, на тринайсет-четиринайсет. Жената бе горе-долу на възрастта на мама и май на дневна светлина би изглеждала красива в хубавата си рокля и подходяща прическа. Двамата мъже бяха в износени дрехи и шапки. Реших, че този, който бе приблизително на възрастта на жената, ѝ е съпруг, а другият, макар и по-възрастен, достатъчно приличаше на по-младия, та реших, че му е баща. И двамата бяха облечени в сака от стари костюми, които не бяха подходящ избор, предвид времето, но реших, че са си помислили, че може да имат нужда от тях, когато то се промени, а да ги облекат бе най-добрият начин да не ги носят като излишен багаж. Шапките им бяха овехтели, а близо до огъня лежаха някакви бохчи. Не беше нужно кой знае колко да му мислиш, за да разбереш, че скитат и се опитват да оцелеят с онова, с което разполагаха, също като нас.
— Претърпяхме злополука по реката — рекох им. — Салът ни се счупи в бурята и едва не се удавихме. С нас има едно ранено момче, част от пръстта му е отсечена и цялата му ръка е подута.
— Отсечена? — възкликна жената.
— Да, мадам, закачил го някъде, когато се счупи салът и го загуби. Вървяхме и се опитвахме да се измъкнем.
Беше лъжа, но май не ми се щеше да им обяснявам, че ни преследва някакъв луд с брадва, тъй като най-вероятно той все още бе някъде там.