— Трябва да го държиш — нареди Клементайн.
Съвзех се и го стиснах здраво. Тя го сряза отново и бликна още гной, но не на такава струя както преди. Беше тъмна и гъста. Тери бе престанал да крещи, но скимтеше като мокро котенце.
Клементайн остави ножа настрана. Взе ръката на Тери и започна да я глади с палеца си, при което от разрезите излезе ще гной. Това накара Тери да се върне отново към по-сериозно викане. Тя продължи да прави това, докато раната стана равна. Вече не бе така морава, тъмният цвят бе изтекъл през разрезите, които бе направила.
— Бун — рече Клементайн. — Ще имам нужда от твоя балсам.
— Колко? — попита Бун.
— Колкото ми е нужно — отвърна тя. — А сега го дай.
Бун помърмори малко, отиде до един от вързопите и го отвори. Върна се с нещо малко, увито в плат. Клементайн разгърна парчето. Вътре имаше малко шише с вероятно, според мен, домашно уиски. Тя отвинти капака и поля от него върху ръката на Тери. Това го накара да подскочи. Тя изля още, но този път той не повтори, само лежеше и дишаше леко.
Тя надигна шишето и отпи от него. Предложи на всички по глътка, но ние отказахме, макар че забелязах как мама леко облиза устни. Миризмата на този алкохол бе същата като на нейния еликсир и знам, че я изкуши, но тя поклати глава и отказа.
Клементайн постави шишето на земята. Бун отиде, сложи капачето, уви го отново и пак го постави във вързопа. Клементайн внимателно превърза ръката на Тери с парче накъсан бял плат.
— Ще се оправи ли? — попита мама.
— Можеше и да се влоши — отвърна Клементайн. — Мисля, че ще се подобри, но няма да се оправи, ако не отиде на лекар. Нуждае се от истински грижи. Не може да ги получи тук от мен. При всичката тая мръсотия и така нататък. Ще проникнат в раната и няма как да се оправи.
— Благодаря — рече мама, а ние двете с Джинкс побързахме да сторим същото.
Джинкс измъкна носна кърпа от панталона си и я използва да избърше гнойта от лицето ми, после я хвърли в огъня.
Бихте си помислили, че след всичко това сме си загубили апетита, но не беше така. Джъд имаше някакви канчета в багажа си, в които някога е имало едно-друго, но етикетите бяха паднали. Даде на мен и Джинкс едно да го използваме двете. Дадоха на по-големите деца едно общо и на майката и малкото дете — друго. Накрая всички имаха канче за себе си или едно да ползва с другиго. Нито едно от децата не каза нищо, докато ставаше всичко — нито на нас, нито на някой от семейството. Не се държаха като деца. Сякаш всичките им силици бяха изцедени и ме заболя, като гледах това.
Изядохме полагащата ни се част от боба и когато свършихме, отидохме да потърсим дърва да поддържаме огъня, макар че нощта бе топла. Той ни осигуряваше светлина и в нея имаше нещо успокояващо.
Всички се опънаха на земята да почиват. И аз се опитах, но не можах. Мислех за Скунк. Джинкс се примъкна близо до мен. Тя също мислеше за него. Каза в ухото ми:
— Трябва да сме готови, ако Скунк се появи.
Показах ѝ, че държа ножа си отворен до себе си.
— Със същия успех можеш да атакуваш някой бик с игла — рече тя.
— Поне ще му оставя нещо, с което да ме запомни.
— Няма да има нужда от твоите рани — рече тя. — Ще има ръцете ти за спомен.
Не изглежда естествено да си толкова уплашен и въпреки това уморен, но неспособността ми да заспя не трая дълго — скоро ми се стори, че падам от високо дърво и се нося надолу като борова игличка. Изведнъж вече не можех да държа очите си отворени и когато утрото настъпи и се събудих, без да са ми отрязани ръцете, си отдъхнах с облекчение.
Погледнах към Джинкс. Тя седеше до огъня. Беше опряла лакти на коленете си и облегнала глава на ръцете си. Първо си помислих, че е будна, но после видях, че така е заспала.
Станах и отидох в гората, погрижих се за нуждите си, а после слязох при реката. Водата доста се бе поуспокоила и като я гледах, ми се прииска пак да сме на откраднатия сал.
Поразходих се там, изпитвайки глад. Отидох до мястото, където бяхме хвърлили торбите, в които държахме бурканите. Помислих си, че може би пак трябва да ги прегледам, за да видя дали част от сушеното месо не се е запазило.
Месото миришеше толкова зле, колкото и раната на Тери. Изпразних торбите на земята, но там нямаше нищо, което да може да се използва. Върнах се по пътя, по който бяхме дошли, и стигнах до мястото, където бе преподобният. По него бяха накацали мишелови, бяха изкълвали очите му, разкъсали носа и устните му. Взех един камък и го хвърлих по тях, виках, докато отлетяха.