— Колкото по-дълго стоиш настрана, толкова по-лесно ще става — рекох ѝ.
— Не съм сигурна — рече мама. — Ами Тери?
— Мисля, че трябва да успея да отвържа онази лодка — казах. — Ще се качим в нея, ще ни е доста тясно, но не мисля, че имаме избор. Защо не останеш тук с него, а ние с Джинкс ще видим какво можем да направим?
Отново се появи този проблем да ги оставим сами заедно, но още по-зле изглеждаше да го влачим до лодката и да се окаже, че няма начин да я отвържем. А с него трябваше да остане някой.
Двете с Джинкс отидохме до реката и се заоглеждахме за някой достатъчно голям камък, с който да успеем да разбием катинара на веригата. Да вземем лодката означаваше отново кражба и това ме накара да се замисля, че ако не внимавам, може да изградя кариера на престъпник. Престъпният бизнес означаваше сигурна работа, понякога в него имаше и пари, ала я имаше и оная работа със затвора, а това не ми се нравеше много. Но в лоши времена се раждат лоши намерения и точно сега оцеляването бе по-важно от всичко друго.
— Мислиш ли, че Тери ще се оправи? — попита ме Джинкс.
Ние продължавахме да търсим около брега, доста по-далеч от мястото, където бяхме търсили преди, и се опитвахме да намерим достатъчно солиден камък. Повечето от тях бяха крехки и се чупеха, след като ги ударехме няколко пъти в земята да ги изпробваме.
— Не знам — отвърнах. — Предполагам, че зависи от това дали можем да го заведем на лекар.
— Наистина е хубав — рече тя.
Спрях и я погледнах.
— Вярно е, но как така чак сега го забеляза?
— Винаги съм го забелязвала — отвърна тя. — Трябва да съм сляпа, за да не го видя. Само че… ами…
— Той е бял — помогнах ѝ.
— Да. Тоя тип неща не са позволени тук, знам също и че ми е приятел и всичко останало, но понякога си мисля за него по начин, по който не би трябвало… все пак той си е обратен, такива неща.
— Не знаех, че те привлича по този начин.
— Нито пък аз, докато не разбрах, че може да умре. Май смятах, че тъй като отиваме в Калифорния, там може да са на друго мнение. Че той може да прояви интерес, ако се поспретна малко и се науча да приказвам правилно.
— Нали знаеш, че е обратен?
— Нищо сериозно, само си мечтая, ще ми се да не ти бях казвала.
— Не се безпокой — рекох. — Мислех си същите работи за него.
— Да, ама ти не си чернокожа — възрази тя.
— Няма значение — отвърнах. — Той не изпитва желание към нито една от двете ни. Щом не е усещал влечение към Мей Лин, дяволски сигурно е, че не изпитва такова и към нас.
Джинкс замълча, като го казах, и повече не разговаряхме с нея за това или за каквото и да е друго. Тя се мъкнеше едва-едва и за известно време изостана доста след мен. Отново се заехме да търсим камъка, от който се нуждаехме.
Накрая попаднахме на един, който беше тежък и здрав, но бе лесно за сам човек да го използва, ако трябваше да върши работа. Двете с Джинкс се редувахме да го занесем до лодката, а когато стигнахме, аз първа нанесох удар върху катинара, като се качих в нея. Лодката се разклати, веригата издрънча, но единственото, което постигнах, бе да одраскам леко катинара.
— Дай ми проклетия камък — рече Джинкс.
Тя влезе в лодката, а аз излязох от нея. Взе камъка, вдигна го високо над главата си. Устата ѝ се изкриви и после го стовари с все сила. Катинарът подскочи и се отвори сякаш по команда.
— А сега — рече тя, — да отиваме да доведем Тери.
Оставихме катинара да стърчи през веригата, измъкнахме греблата от лодката, сложихме ги на брега и отидохме до мястото, където лежеше той. Поставихме болната му ръка на гърдите. Тя отново се бе подула, към лакътя му пълзяха червени ивици. Знаех какво значи това. Отравяне на кръвта.
Хванах го за краката, а мама и Джинкс — под мишниците. Минахме с усилие през поляната, навлязохме в гората. Само един-два пъти ударихме главата му в някое дърво, преди да стигнем до лодката, и успяхме да го сложим на дъното. После освободихме веригата от катинара, влязохме в нея и се отблъснахме от брега.
Не изпитах никакво облекчение, докато не се озовахме насред реката и водата не ни отнесе нататък. Джинкс гребеше отзад, а мама трябваше да седи толкова близо до нея, че сякаш бяха един човек. Аз бях отпред и усетих, че удрям водата с греблото така силно, замислена над това, което смятах, че вече знам, и се чувствах наистина вбесена и в същото време тъжна и объркана. Знаех, че не е нужно да разсъждавам над него, не и в този момент, макар че бях разтревожена до ярост. Исках да кажа на някого, но не знаех как. Предполагам, че също така знаех, че без значение колко сигурна се чувствам относно подозренията си, то си е просто предположение.