От течението остатъците от пълнежа на матрака се вдигнаха във въздуха и се разхвърчаха из стаята, като полепнаха по лицето ми. Приближих се до прозореца, за да го затворя. Гледаше към пожарната стълба. Рамката бе избита с помощта на някакъв инструмент. Било е много лесно. На пода пред перваза се въргаляше бял пластмасов гребен. В зъбите му бяха омотани няколко тъмни косъма. Вдигнах го и го помирисах.
Брилянтин. От онзи същия, който използваше и Зализания. Не бях много сигурен, но имаше начин да се установи дали това е така.
Фурията все още метеше в коридора, когато слязох долу. Казах й, че някой е потрошил всичко в стаята, преди да вляза. Тя нададе адски крясък и започна да взема стъпалата по две, докато зданието се клатеше като от земетресение.
За днес беше достатъчно. Прибрах се вкъщи и веднага уцелих възглавницата. Не спах много добре, защото червенокосата ми се усмихваше, целуваше пръста си и го слагаше на бузата ми. Събуждах се на няколко пъти.
В шест и половина будилникът задрънча с такъв ужасен шум, че ме измъкна от кошмарния сън и ме остави да треперя на дивана като коте в кучешка колиба. Натиснах го и взех един студен душ, за да измия съня от очите си. След това завърших сутрешните церемонии с едно дълбоко бръснене, което направи лицето ми на бразди. Закусих както си бях в шортите, след това хвърлих чиниите в умивалника и извадих дрехите си.
Това трябваше да бъде един от дните, в които носех новия си костюм. Сложих го на леглото и започнах да разглеждам нещата, които го придружаваха. Когато най-накрая успях да навлека всичко и да лъсна обувките си, видът ми бе напълно достоен да се явя пред един от представителите на елита на обществото.
Открих името на Бърин-Гроутин в телефонния указател на Лонг Айланд — градът на острова на около шейсет мили оттук, любимото място на влюбените и затворниците. Бък беше лъснал колата, когато слязох в гаража, и към девет и половина вече се носех по магистралата, вдишвайки с пълни гърди свежия океански въздух. След един час достигнах отклонението, където една табелка със староанглийски букви сочеше пътя към имението на Бърин-Гроутин на брега на океана.
Отбих колата по страничната алея и скоро пред очите ми изникна най-удивителната постройка, която бях виждал, като се изключи Бъкингамския дворец.
Можеше да служи за символ на разкоша, но в нея нямаше и следа от показност, която е толкова характерна за новобогаташите. По външността си тя сякаш нямаше възраст — нито стара, нито нова. Можеше да е била построена преди сто и преди десет години, без времето да е навредило на нейното достойнство. Покрита със старателно подбрани плочи пътека водеше към терасата. Прозорците на сградата сигурно бяха вносни — от южната страна стъклата бяха цветни, за да филтрират безпощадния жупел на слънцето, докато останалите бяха разделени на малки квадратчета в оловни рамки, които оформяха различни фигури.
Стигнах с колата до арката на портика и убих мотора, чудейки се дали да изчакам майордома да ми отвори вратата, или да го сторя сам. Реших да не чакам.
Медният бутон потъна дълбоко в рамката на вратата. Едва се бях докоснал до него и до ушите ми достигна мелодичният звук на електронен звънец. Когато вратата се отвори, първо си помислих, че е станало автоматично, но скоро разбрах, че греша. Икономът бе толкова дребен и стар, че едва стигаше до бравата и изглеждаше така, сякаш едва се справя с тежката врата. Залепих усмивка на лицето си и побързах да вляза през отворената врата, преди вятърът да е успял да я затвори под носа ми.
— Бих искал да видя мистър Бърин-Гроутин.
— Да, сър. За кого да съобщя? — гласът му звучеше като кудкудякане на стара кокошка.
— Майк Хамър от Ню Йорк.
Старчето взе шапката ми и ме заведе в просторна библиотека, облицована с дъбова ламперия. Посочи с ръка креслото и каза:
— Моля, почакайте тук, сър. Ще съобщя на господаря, че сте пристигнал. Пурите са на масата.
Благодарих и потънах в голямото кожено кресло.
Огледах се, защото ми беше интересно да видя как живеят във висшето общество. Трябва да си призная, че не беше зле. Избрах си една пура и отхапах крайчето й. После се огледах за място, където да го хвърля. Единственият пепелник беше истинско произведение на изкуството — керамика от Уеджууд. Не беше по силите ми да оскверня това порцеланово чудо. Помислих си, че може би в края на краищата животът във висшето общество не е чак толкова прекрасен. Чу се звук от стъпки и аз преглътнах проклетото парче от пура, за да се избавя от него.