Почти беше облян в сълзи.
Аз само кимнах.
— Много чувствителен човек — продължи той. — Често тези последни приготовления се извършват с такава бързина, че името на човека е направо загубено за бъдещите поколения. Но с мистър Бърин-Гроутин няма да е така…
— Мистър Бърин — поправих го аз.
— А, значи вие го познавате.
— Донякъде. Мислите ли, че ще бъде удобно, ако поразгледам това място?
— О, разбира се. — Той отвори вратата. — Елате, ще ви заведа там.
— По-добре е да отида сам. Може би никога няма да имам възможност да дойда отново тук и… разбирате, нали?
Той стана самото съчувствие.
— Разбира се. Вървете направо, аз ще дойда по-късно. Трябва да се погрижа за някои паметни плочи.
Почаках, докато той изчезна сред паметниците, след, това запалих цигара и тръгнах по пътеката. Хората работеха в отдалечения край на скелето и не ме забелязаха. Или пък бяха свикнали със зяпачите. Мястото беше по-голямо, отколкото изглеждаше. Извити мраморни колони се издигаха на височина петнайсет фута и хвърляха сянка върху масивната бронзова врата, осеяна с гръцки надписи.
В гранита бе изсечена детелина с три листа — емблемата на кралското семейство… или на добро американско уиски. Малко по-надолу се виждаха няколко латински думи, една от които беше Бърин-Гроутин. Много семпло и доста благородно. Широката публика можеше да заключи за честта на фамилията от величието на тази постройка.
Заобиколих отстрани и влязох през един процеп в стената. Зализания беше там и лаеше по някакъв работник за нещо. Гласът му имаше същите гадни нотки от предишната вечер, само че този път носеше шофьорска униформа от габардин вместо потресаващия костюм. Един от работниците му каза да си затваря плювалника и той го замери с парче мрамор.
Приближих се тихо отзад, взех пластмасовия гребен от джоба си и го подхвърлих в краката му. След минута той се обърна, видя го, вдигна го, повъртя го в ръце, прекара го през косата си и го сложи в джоба.
Нямах нужда от повече доказателства. Беше очевидно, че именно Зализания бе сътворил хаоса в стаята на червенокосата.
Видя ме едва когато казах:
— Здрасти, Фини.
Устата му се разкриви в зловеща гримаса, а ушите му се дръпнаха назад.
— Копеле мръсно! — изръмжа той.
И двамата виждахме едно и също. Нямахме пистолети. На Фини това, изглежда, му хареса, защото ръмженето му премина в саркастична усмивка, а през това време ръката му сякаш случайно се мушна в джоба. Навярно ме смяташе за глупак или нещо такова. Също случайно и аз разкопчах сакото си и се притиснах до стената.
— Какво искаш, смотан?
— Тебе.
— Мислиш, че ще ти е лесно ли?
— Разбира се.
Той продължаваше да се хили.
— Миналата нощ наминах към стаята на Рижата — казах аз. — Какво си търсил там, Фини?
Той побесня. Имах чувството, че ще се пръсне от яд. В очите му лумна налудничав огън, но аз продължих спокойно:
— На пода до прозореца се търкаляше гребенче. Когато си се прехвърлил през него, за да изчезнеш, то е изпаднало от джоба ти. Същото, което току-що вдигна и прибра.
Той дръпна ръката си от джоба и щракна с блестящото острие на ножа. Светкавично свалих сакото, навих го около ръката си и я изхвърлих към лицето му. За секунда това го заслепи. Ножът се размина със стомаха ми само на един инч. Той отскочи назад, след това отново ми се хвърли, но моят късмет беше по-добър. Ножът се заби в сакото и аз го избих от ръката му.
Фини не беше лесен. Той изплю една псувня и скочи върху мен, преди да успея да се защитя. Удари ме в слепоочието и по челюстта, но аз му праснах един десен в лицето, който го изпрати в една от колоните. Разкъсах ръкава на сакото и се втурнах напред. Този път се оказах истински глупак. Той се хвана за колоната и изстреля един ритник, който уцели корема ми и ме преобърна два пъти. Ако бях престанал да се търкалям, токовете на обувките му щяха да ми счупят гърба. Фини опита още веднъж. Хванах го за крака и той се пльосна на каменната настилка с размазана физиономия.
Повече не биваше да му давам шанс. Едва дишах, но силите ми стигнаха да хвана китката на ръката му в здрава хватка и Фини изкрещя от болка. Лежеше с лице към земята и стенеше, докато аз коленичех на гърба му и извих ръката му почти до врата му. Вените и сухожилията оформяха барелеф под кожата му, а виковете му заглъхнаха в опитите да си поеме въздух.