По дяволите! Тя вече ми харесваше!
Глава IV
Когато седнах до брюнетката, барманът и тримата до бара се обърнаха. Пияниците не влизаха в сметката, бяха доста далече. Опитах комбинацията от зловеща усмивка и твърд поглед и барманът се залови с работата си. Но все пак той стоеше в края на бара, където можеше да чуе всяка високо произнесена дума. Лола кръстоса дългите си красиви крака и се наведе напред. Широкополата й шапка се залюля на един инч пред очите ми.
— Ти си приятно момче, мистър. Как се казваш?
— Майк.
— Само Майк?
— Достатъчно е. Искаш ли да се повозиш и малко да изтрезнееш?
— М-м-м… Имаш блестяща скъпа кола за Лола? Обичам мъже със скъпи автомобили.
— Имам само една скъпа вещ. И това не е колата.
— Говориш мръсотии, Майк.
— Та какво реши?
— Става.
Тя се изправи и аз я поведох към изхода. Беше мила, много мила. Като ябълков пай в черна сатенена рокля. Подкрепях я за лакътя, без да свалям очи от нея. Беше висока, стройна и красива, но устата й бе свикнала да произнася само определени думи. Лола бе предназначена за разпродажби по намалени цени.
Моята таратайка я разочарова, но нямаше друг избор. Облегна се назад и подложи лице на вятъра. Очите й бяха затворени и аз си помислих, че е заспала, докато тя не се протегна и не нахлупи голямата си шапка. Тогава наистина заспа.
Нямах определена цел. Просто карах след някого, който беше пред мен. Приближихме се някак си до Манхатън Бридж и беше по-лесно да пресечем, отколкото да излезем от трафика. Сега се движех зад някакъв камион, който караше надолу по Флатбуш авеню, чийто шофьор явно не бързаше заникъде, защото не нарушаваше правилата и спираше прилежно на червените светофари. Караше с такава скорост, че когато спря на Бевърли Роуд за десет минути, аз останах отзад и го изчаках да се върне. Следвах го още малко. Светлините на града останаха назад и аз разбрах, че пресичаме Флойд Бенет Фийлд. Свежият въздух, който идваше откъм океана, оставяше върху устните ни солен вкус. Минахме по моста и камионът зави наляво. Насочих колата по някакъв път, целият в завои, който водеше натам, откъдето духаше бризът. Карах по него, докато ни доведе до Рокауей Пойнт.
Стояхме вече час. Лола спеше. Радиото работеше тихо. Носеше се музика, която се смесваше с въздуха и небето и всичко щеше да бъде прекрасно, ако причината за тази разходка не беше едно убийство.
Лола отвори сънено очи и каза:
— Здрасти.
— Здравей, рожбо.
— Къде е сега Лола?
— На брега.
— А с кого?
— С един готин на име Майк. Запознахме се в града, в бара. Помниш ли?
— Не, но се радвам, че си тук с мен.
Тя се повъртя на задните си части и се облегна назад, като продължаваше да ме гледа. Без съжаление, без объркване. Просто любопитно.
— Колко е часът?
— След полунощ — отвърнах. — Искаш ли да се прибираме?
— Не.
— Ще се разходим ли тогава?
— Хайде. Може ли да си сваля обувките и да ходя боса по пясъка?
— Можеш да свалиш от себе си всичко, ако искаш.
— Може би ще го направя, като слезем на брега, Майк.
— Не прави нищо от този род. Аз съм дяволски притеснителен.
Беше истинско удоволствие да слизаме надолу по тясната пътека, прескачайки камъните и гледайки луната. Лола си пъхна ръката в моята. Беше топла и мека, но ме стискаше толкова здраво, сякаш бях някаква скъпоценност, която не трябваше да изпуска. Тогава си спомних думите на Рижата, че на мъже като мен не трябва да се бъркат в джоба, и се учудих колко бе права.
Свали обувките си, както желаеше, и тръгна боса, заравяйки крака в пясъка. Когато стигнахме до водата, аз също се събух. Беше студено, но приятно, твърде приятно, за да си разваляме настроението с приказки. Ходихме така по брега, докато около нас не остана нищо друго, освен пясък и светлинките на къщите не изчезнаха някъде далеч зад гърба ни.
— Харесва ми тук, Майк — каза Лола.
Тя отстрани ръката ми, взе една мида и я загледа така, сякаш беше някакво рядко съкровище. Прегърнах я през талията и седнахме на пясъка сред високите дюни. Подадох й цигара и на светлината на огънчето забелязах, че лицето й се е променило. Тя беше намерила вътрешен покой.
— Студено ли ти е? — попитах аз.
— Малко. Нямам много неща под роклята.