— Всичко е окей.
— Ще повикам лекар!
— Не.
— Но, Майк…
— Казах не, по дяволите! Остави ме на мира. Трябва да си почина.
Лола развърза връзките на обувките ми и вдигна краката ми на възглавниците. Изглеждаше развълнувана, но прекрасна. Както винаги. Беше облечена в друга черна рокля, която сякаш бе нарисувана върху тялото й.
— Закъде си се стегнала, рожбо?
— За работа, Майк, но сега естествено никъде няма да ходя.
— Ще ти дам аз едно „няма да ходя“! Работата ти е по-важна от всичко останало. Само ми позволи да остана тук, докато се свестя малко. Не ми е за първи път. Дреболия. Върви.
— Имам на разположение още цял час.
Нежните й ръце развързаха вратовръзката ми, свалиха ловко сакото и ризата, без да ми причини каквато и да е болка, и аз я погледнах учудено.
— Пипаш като професионалист, скъпа.
— Патриотизъм — обясни тя. — Бях медицинска сестра по време на войната. Сега ще те измия.
Лола запали цигара и ми я пъхна в устата, после отиде в кухнята и чух шум от течаща вода. Появи се с купчина кърпи.
Мускулите ми се вдървиха и не можех да извадя фаса от устата си. Лола го направи вместо мен. Взе ножица и разряза фланелката ми. Беше ме страх да гледам, но си наложих да го сторя. Гърдите ми бяха нашарени с кървавочервени резки. Имаше места, където месото се беше откъснало и раните все още кървяха. Лола натисна едва-едва ребрата ми, за да види дали няма някое счупено, но дори този лек натиск ме накара да се напрегна. Затова пък се убедихме, че краищата на ребрата ми не стърчат. Не бях готов за операция.
Водата беше гореща и същевременно галеща. Лежах, а Лола триеше лицето, раменете, гърдите и ръцете ми. След това проми раните и драскотините с кислородна вода и ги подсуши. Вече бях почти заспал, когато усетих как пръстите й разкопчават колана ми. Очите ми се отвориха едва-едва.
— Хей, какво… — започнах аз, но се получи някаква жалка пародия на членоразделна реч, и Лола не ме послуша.
Оставаше ми само да затворя очи и да й позволя да ме съблече. Нежните, ласкави докосвания отнасяха като с магия болката, а струйките топла сапунена вода отмиваха мръсотията.
Беше чудесно. Толкова хубаво, че заспах, а когато се събудих вече беше четири часът и Лола я нямаше. На масичката до главата ми имаше вода с почти разтопени кубчета лед, пакет Лъки и бележка.
Когато се протегнах и я взех от пепелника, не ме болеше вече толкова много. Бележката гласеше:
Скъпи Майк,
Стой където си, докато се върна. Изхвърлих всичките ти неща на боклука, освен бельото, така че не се опитвай да ми бягаш. Взех ключовете и ще донеса от апартамента ти дрехи. Пистолетът е под дивана, но те моля да не стреляш в стаята, защото, комендантът ще ме изгони. Дръж се прилично.
Обичам те.
Дрехите! По дяволите! Нима ги е изхвърлила… Ами че там беше пръстенът! Отметнах завивката и скочих въпреки отново избухналата болка. Оказа се, че е излишно. Портфейлът ми, малко дребни пари и пръстенът бяха до мен, на масата зад чашата с вода.
Най-малкото бях в състояние да стигна до телефона без каквито и да било усилия. Набрах централата, помолих да ме свържат с информация и дадох името и адреса на клиента си. Слушалката вдигна икономът, който ме свърза с мистър Бърин-Гроутин.
— А, вие ли сте, Майк? Добър вечер. Какво става?
— Няма с какво да се похваля, освен че едва не ми светиха маслото.
— Какво? Как така?
— Попаднах в капан за сукалчета и си го вкарах сам. Следващия път ще бъда по-умен.
— Какво се е случило?
— Насочиха ме към някой си Мърей Кендид. След като не намерих при него това, което търсех, проследих го до паркинга и там си изпатих. Един от онези подлеци си мисли, че е проявил снизходителност, като ми е позволил да живея, но започвам да се съмнявам в добрината му.
Мистър Бърин загуби самообладание.
— Боже мой! Майк… Може би не трябва…
Дори и да бях вложих усмивка в гласа си, тя беше фалшива.
— Не, мистър Бърин. Те ме пребиха, но не ме уплашиха. Следващия път ще бъда нащрек. Дори в известен смисъл съм доволен, че стана така.
— Доволен?! Страхувам се, че не споделям гледната ви точка, Майк. Това е толкова… нецивилизовано! Просто не разбирам…
— Едно от онези копелета е убиецът на червенокосата, мистър Бърин.
— Така ли? Тогава сте напреднал доста. Но как го разбрахте?