— Мили, моля те, недей. Трябва да измина дълъг път, преди да стана достойна за някого. Бъди просто добър с мен… Но не много. Аз… аз се страхувам, че няма да издържа това.
Не можех да й отговоря с думи. Потърсих устните й и усетих пламъка им, който изригна като неудържим огън надолу по тялото й, докато тя се извиваше в ръцете ми в страстен трепет. Знаех, че й причинявах болка, но тя не обръщаше внимание на това.
Трудно беше да я отблъсна; трудно й беше да ме пусне. Нахлузих шапката си на главата и стиснах ръцете й, без да кажа нищо. Но и двамата знаехме за обещанието, което се криеше в нашето мълчание. Излязох навън и вървях така, сякаш предишната нощ не съществуваше, сякаш тялото ми не беше вдървено от болка, а лицето ми — изподраскано и подуто.
Глава VII
На предното стъкло под чистачката една квитанция за паркинг ме зяпаше право в лицето. Измъкнах я оттам, прочетох я и я сложих в жабката. Още няколко загубени часа в полицията. Седях в колата с ръце на волана и подреждах мислите си. По дяволите, нямаше никакъв ред. Приличах на председател на събрание, който се опитва да въдвори ред с гумено чукче, докато цялата зала е изправена на крака и беснее.
На пръста ми проблясваше пръстенът на Рижата — малко кръгче от злато, което се бе изтрило до такава степен, че беше заприличало на венчална халка. Свалих го и започнах да го разглеждам внимателно на слабата светлина, сякаш това нещо можеше да ми проговори. Добре, можеше и да ми проговори. Може би. Подкарах колата и на Девето авеню завих надясно.
Когато достигнах долната част на града, повечето от малките магазинчета бяха вече затворени. Крейсирах бавно по авенюто и търсех бижутерийния магазин на един мой приятел. Извадих голям късмет, защото решетките бяха спуснати, светлините загасени и той се канеше да си върви вкъщи.
Когато почуках на вратата, той ме позна, ухили се й отвори.
— Здрасти, Нат. Разполагаш ли с малко време?
Целият беше усмивка. Малък дебеланко, който посрещаше богатството в същото сако с цвят на алпака и протрити панталони, както в мършавите стари времена. Ръката му здраво стискаше моята, когато ме въведе вътре.
— Майк — засмя се той, — за теб винаги ще намеря време. Ела отзад. Искаш да поговорим за доброто старо време, а?
Прегърнах го през раменете.
— Не, този път ще говорим за настоящето. Имам нужда от твоята помощ.
— Разбира се, разбира се. Сядай тук.
Той побутна един стол към мен и аз се разположих удобно, докато той вадеше бутилка вино и наливаше по едно пиене за двамата.
Чукнахме се, след това опразнихме чашите. Добро вино. Нат отново напълни чашите, после се облегна назад и скръсти ръце на корема си.
— Е, Майк, какво мога да направя за теб? Надявам се, че няма да ми се наложи като миналия път да служа за примамка на твоите бандити?
Усмихнах се и поклатих глава, протягайки към него пръстена на Рижата. Пръстите му автоматично бръкнаха в джоба на жилетката и излязоха оттам с лупата, която веднага отиде на носа му.
— Това е работата, Нат. Можеш ли да проследиш историята на този пръстен?
Няколко минути Нат мълча, като изследваше внимателно всеки детайл на пръстена, след това лупата падна в дланите му и той поклати глава.
— Антика. Ако имаше някаква особена история, може би…
— Никаква история.
— Това е много лошо, Майк. Много ли е важно това, което искаш да разбереш?
— Изключително важно.
— Не зная какво да ти кажа. Виждал съм много неща от този род преди и съм сигурен, че съм прав. Въпреки че съм само един…
— Ти си достатъчно добър за мен, Нат. Какво ще ми кажеш за него?
— Пръстенът е женски. Според мен не е бил надписван, но може и да е бил, а по-късно да са заличили надписа. Погледни цвета на златото. Виждаш ли? Съставът на метала не е същият, който се използва днес за заздравяване на златото. Бих казал, че пръстенът е на триста години, а може би и повече. По издръжлив е от другите пръстени, иначе рисунъкът щеше да бъде изцяло изтрит. Но не е толкова хубав, колкото съвременните златни пръстени. Не, Майк, съжалявам, не мога да ти помогна с нищо.
— А какво ще кажеш за рисунъка, Нат? Познаваш ли някого, който може да каже откъде е?
— Ако намериш фирмата, която го е изработила… — той сви рамене, — може би ще откриеш нещо в дневниците им. Разбираш ли, триста години… значи е изработен в Стария свят. А междувременно войната и нацистите са унищожили всичко. — Още веднъж вдигна рамене, този път безпомощно. — Тогава не е имало големи фирми, а само малки семейни работилници от типа „баща и син“. Най-вероятно пръстенът да е бил направен по поръчка.