В хладилника имаше бира и аз отпивах бавно от нея, докато мислех и прехвърлях през ума си всички факти.
Слънчевите лъчи се прокрадваха през спуснатите завеси и аз си спомних, че бях обещал на мистър Бърин да му се обадя. Той сам вдигна слушалката и този път моят глас звучеше сънено.
— Отново е Майк.
— Добро утро. Рано сте станали.
— Още не съм лягал.
— На стари години ще ви се наложи да се разплащате за липсата на самодисциплина, млади момко.
— Може би — отвърнах с равен глас аз, — но днес ще плащате вие. Попълних чек за петстотин долара.
— Отлично, Майк. Веднага ще се погрижа за това. Научихте ли нещо от вашия… източник?
— Нещата само се объркаха. Но аз ще разбера. Кълна се!
— В такъв случай се надявам, че от парите е имало полза. Само че, моля ви, внимавайте, защото не искам пак да се забъркате в някоя история.
— Това е нещо обичайно за професията ми, мистър Бърин. Сега ми се струва, че вече налучках някаква следа.
— Прекрасно. Заинтригувахте ме. Тайна ли е?
— Не. Открих чанта, претъпкана с детски дрешки. И няколко снимки.
— Детски дрехи?
— Били са на Рижата… или на детето й.
Той се замисли и после си призна, че това е истински ребус.
— Сега вървете да спите. Обадете се, ако се наложи.
Очите ми горяха, изпитата бира ми пречеше да мисля. Дръпнах за последен път от цигарата и хвърлих фаса, после рухнах на дивана и потънах в дълбок сън. Прекрасен непробуден сън, който ме изолираше от всички безобразия на битието и оставяше само една неясна мечта…
Камбана. Тя звънеше, звънеше, а аз се мъчех да се скрия от този звън като от досадна муха, но не успях. Накрая се събудих. До главата ми телефонът се тресеше и аз едва сподавих желанието си да го грабна, за да го запратя в стената.
Беше Велда.
— Майк… ти ли си? Майк, отговори!
— Аз съм, скъпа, аз. Какво искаш?
В гласа й долових облекчение.
— Къде беше, по дяволите! Търсих те по всички кръчми из града.
— Тук бях.
— Звънях четири пъти.
— Спях.
— А, пак си се мотал цяла нощ… Коя беше този път?
— Зелени очи, сини коси, пурпурна кожа. Защо ми досаждаш? Кой от нас е началникът?
— Рано тази сутрин се обади Пат. Научил е нещо във връзка с Фини Ласт. Обади му се.
— Да беше казала веднага!
Затворих, набрах номера на полицията и дежурният ми обясни, че капитан Чембърс е на работа, но в момента го няма, бил излязъл по служба.
Беше единайсет и петнайсет. Половината ден беше минал. Събрах детските дрешки в чантата, сложих снимките в страничния джоб, после отидох в банята и застанах под душа.
Телефонът отново зазвъня и трябваше да шляпам мокър по пода.
Пат се засмя.
— Как прекарваш времето си, приятел?
— Ако знаеше, щеше да поискаш да си сменим местата. Велда каза, че знаеш нещо ново по въпроса за Фини.
Той веднага премина към същността.
— Тази сутрин получих съобщение от Крайбрежието. Изглежда, Фини Ласт е заподозрян в убийство. Но работата е там, че този, който би могъл да го разпознае, е мъртъв. Налице е само словесен портрет.
— Това вече е нещо. Не е трудно да го опише човек. Зализан. Какво смяташ да правиш?
— Направих запитване. Ако описанието съвпадне… Имам копие от негова снимка. Направих го от разрешителното за оръжие. Вече го изпратих.
— Значи, когато се наложи, можем да го задържим като заподозрян… Ако го намерим.
— Това е всичко. Просто исках да знаеш. Сега съм зает. Смъртен случай. Трябва да напиша рапорт.
— Някой от нашите познати ли?
— Една бардама от Зироу Зироу Клъб.
Ръката ми стисна слушалката.
— Как изглежда тя, Пат?
— Блондинка на около трийсет години. Патологът мисли, че е самоубийство. Намерено е писмо.
Не ми трябваше да питам как се казва. В Зироу Зироу може би имаше цяла дузина блондинки, но аз не се съмнявах за коя става дума.
— Самоубийство ли е, Пат?
Явно тонът ми не му хареса.
— Безусловно.
— И се казва Ан Майнър!
— Да… Ти… откъде…
— Тялото в моргата ли е?
— Да.
— Чакай ме там след двайсет минути, чу ли?
Пристигнах след четирийсет и пет. Пат крачеше нетърпеливо отвън. Когато видя физиономията ми, поклати глава.