— Сякаш само преди миг си излязъл оттук — каза той. — Понякога умрелите изглеждат по-добре от теб.
Влязохме. Пат дръпна покривалото.
— Познаваш ли я?
Кимнах.
— Във връзка с делото Санфорд?
Пак кимнах.
— По дяволите, Майк! Патологът е напълно сигурен, че става въпрос за самоубийство.
Взех крайчето на покривалото от ръцете му и покрих лицето на Ан.
— Убита е, Пат.
— Добре, приятелю, хайде да отидем някъде и да поговорим.
— Не съм гладен.
Спомних си изминалата нощ. Усмихнатата светлокоса искаше да се убеди, че тялото й все още можеше да привлича вниманието на мъжете. Но бе привлякла не само моето внимание…
Пат ме дръпна за ръкава.
— Аз пък съм гладен и моргата не е в състояние да намали апетита ми. Искам да зная по какъв начин явното самоубийство ще се превърне в убийство.
Наблизо имаше специализирано заведение за италианска кухня. Пат поръча спагети и бутилка червено вино.
— Както знаеш, името й е Ан Майнър. Работела е като бардама в клуба на Мърей Кендид. Преди това е била танцьорка в разни барове, а още по-рано — стриптийзьорка. По думите на колегите й в последно време не била много на себе си. В прощалното й писмо пише, че не е успяла да намери своето място в живота и е уморена от всичко това. Сравнихме почерка й с други документи.
— Фалшифициран е!
— Не, Майк. Експертите го потвърдиха.
— Все пак трябва да се провери!
Пат наведе очи, когато видя израза на лицето ми.
— Ще го направя.
Той премести чинията със спагетите, гребна с вилицата и задъвка старателно.
— Според нас всичко е станало по следния начин: призори е отишла на моста при Ривърсайд Драйв, свалила е шапката си, обувките, сакото… оставила ги е на земята, а върху тях е поставила чантичката си и е скочила. Явно не е умеела да плува, а и роклята се е закачила за нещо под водата. Към осем и половина на брега дошли деца да ловят риба и първо намерили вещите, а после и нея самата. Едно от децата повикало полиция.
— Кога е настъпила смъртта?
— Приблизително пет часа преди откриването на тялото.
Сипах си вино и отпих.
— През изминалата нощ до два и четирийсет бяхме заедно.
Очите на Пат заблестяха.
— Продължавай.
— Питах я за Рижата и Ан ми даде чантата й, пълна с детски дрехи, съвсем нови.
Той кимна.
— Изглеждаше ли ти уплашена? Или потисната от нещо?
— Имах работа с напълно нормална и щастлива жена. Това не е самоубийство.
— По дяволите, Майк! Аз…
— Кога ще правят аутопсията?
— Днес… Веднага! Отново ме караш да се съмнявам! Няма да се учудя, ако се окаже, че са я натъпкали с арсеник!
Пат остави вилицата, бутна шумно стола назад и тръгна към телефона. Когато се върна, той каза:
— Заключението ще бъде готово след два часа.
— Обзалагам се, че нищо няма да даде.
— Защо?
— Защото има някой, който е невероятно хитър!
— Или ти си невероятно глупав.
Запалих и му се усмихнах, припомняйки си всичко, което знаех за удавниците.
— Не можеш да разчиташ на глупостта ми.
— Мислиш ли, че това има връзка с Нанси?
— Да.
— Тогава ми дай доказателства, Майк. Без тях не мога да направя нищо.
— Ще ги имаш.
— Кога?
— Когато този, който знае достатъчно, падне в ръцете ни.
Пат се зае отново със спагетите, а аз довърших бутилката. Тъкмо приключи с храненето, когато го извикаха на телефона. След пет минути се върна и се усмихна.
— Теорията ни се провали. Специалистите са направили нова проверка на бележката. Няма никакво съмнение, че е написана от нея. Изключено е. Избий си това от главата.
Намръщих се, защото не можеше да има никаква грешка. Пат ме гледаше внимателно.
— Сега сам разбираш, че ще ми вземат делото.
— Остава аутопсията.
— Искаш ли да присъстваш?
Поклатих глава.
— Не, по-добре да се поразходя.
— Добре. — Пат погледна часовника си. — Обади ми се след два часа. Ще си бъда в офиса.
— И още нещо…
Пат се усмихна.
— Чудех се кога ще ме помолиш.
— Сега нямам време за такава колосална работа. Провери, моля те, всички болници. Искам да зная дали Нанси Санфорд е лежала в гинекологично отделение.