— Непременно, Майк.
— Благодаря.
Платих, взех си довиждане с Пат и тръгнах безцелно по улицата, подсвирквайки си някаква мелодия. Какъв чудесен ден, прекрасен… Само за убийства!
Да, всичко беше направено толкова чисто, че полицията не можеше да го нарече убийство… засега. Но аз можех. Можех да се закълна. Блондинката просто беше задавала въпроси не където трябва и някой бе решил, че трябва да й се затвори устата.
Обиколих целия квартал и се върнах при колата. Сякаш за разнообразие улиците бяха празни и ми се наложи дълго да стърча пред всеки светофар. Когато стигнах до Деветдесет и шеста улица, завих към реката и си намерих място на първия попаднал ми паркинг.
Откъм реката подухваше лек ветрец, който въпреки всички пречиствателни съоръжения донасяше характерната за промишлените градове воня. Водата имаше сивкав цвят, а пяната, оставена от плавателните съдове, изглеждаше твърде гъста. Почти като кръв. До брега тя вече имаше тъмнокафяв цвят… Гледката беше поносима, но ако човек се спре и размисли, му ставаше гадно.
Свалила си е шапката, обувките, жакета… сложила ги на платното, отгоре поставила чантичката си и скочила. Това не можеше да бъде внезапно решение. Така постъпва човек, който дълго е обмислял всяка своя крачка и е уредил всичките си сметки. Самоубийство ли?
Краката ми сами ме понесоха през тревата до водата. Там стоеше полицай — нисък дебелак с бутилка бира в ръце, който ме прие за свой човек, кимна ми и ме пусна да мина.
В главата ми засвири музика. Винаги става така, когато си мисля за невероятни неща. В ума ми се роди идея, която, макар и безумна, поставяше всичко на мястото му. Случаят щеше да остане у Пат.
На тревата се търкаляше консерва с умрели дъждовни червеи. Изхвърлих ги, изплакнах кутията и я напълних с вода.
Отидох при Пат, без да му се обаждам предварително. Той стисна ръката ми, заведе ме в кабинета си и ми подаде заключението.
— Ето, Майк. Удавила се е. И времето съвпада. Няма никакви съмнения.
Хвърлих заключението на масата, без да го чета.
— Патологът тук ли е?
— Долу е, още не си е тръгнал.
— Провери.
Той се опита да попита нещо, но премисли и позвъни.
— Засега е тук.
— Помоли го да почака.
Без да сваля очи от мен, Пат изпълни молбата ми, а след като затвори телефона, наведе се през бюрото и попита:
— Този път какво?
Поставих кутията на масата.
— Дай го за анализ.
Той я взе, разклати я, намръщи се и се вгледа в мътилката, която се вдигна. Като разбра, че нямам намерение да му обяснявам каквото и да било, той стана рязко и излезе. Чух шума на асансьора, който се носеше надолу.
Изпуших почти половин пакет Лъки, преди отново да чуя асансьора. Пат беше извън себе си от яд. Хвърли кутията на масата и се обърна към мен с разкривено лице.
— Е? Вода, пълна с всевъзможни гадости. После започнаха да ме разпитват. Гледах като пълен идиот. Ще заповядаш ли да обясня на всички, че един частен детектив използва лабораторията на полицията като своя собствена?
— Защо не попита дали това са намерили в белите й дробове. Не в стомаха, а в белите дробове. Когато се дави, човек започва да се задушава, защото в гърлото има една клапа, която се затваря. Тя предпазва белите дробове да не попаднат в тях разни неща. Не е трудно да се задушиш по такъв начин. Достатъчна е само една капка вода, за да се затвори тази клапа. Водата попада в стомаха, а не в белите дробове. Върви и попитай.
Очите на Пат щяха да изхвръкнат от орбитите. Зъбите му се оголиха в сатанинска усмивка и той произнесе бавно:
— Ти, гадно копеле…
Разговорът по телефона продължи не повече от минута, но беше твърде оживен. Пат затвори и се срути в креслото.
— Ще проверят пак. Но мисля, че си прав.
— Вече го казах.
— Почакай, Майк. Трябва да изчакаме заключението. Сега ми разкажи всичко.
— Много е просто, Пат. Ан Майнър сигурно е била удушена в квартирата си. После са я хвърлили в реката.
— Значи са мъкнали тялото от дома до реката и никой не ги е видял?
— Че кой се мотае из улиците по това време?
— А предсмъртното писмо?
— Струва ми се, че и това мога да обясня.
Пат хвана главата си с две ръце.