— Слушай, аз все пак не съм пълен глупак. Толкова години вече работя в полицията. Всичко върви добре, но се появяваш ти с идиотските си идеи и… Какво става с мен? Оглупявам ли, остарявам ли? Или се превръщам в някакъв тъп бюрократ? Какво става с мен, Майк?
Засмях се.
— Не се вълнувай, нищо ти няма. Просто забравяш, че понякога престъпникът е по-опитен и от най-добрия полицай. Постави се на мястото му. Ще ти помогне.
— Глупости.
— Сега имаме две убийства. Не сме се оправили с първото, но второто ни показва с кого ще си имаме работа. Това не са аматьори.
Пат вдигна глава.
— Спомена, че можеш да обясниш…
— А, не, миличък. И ти трябва да се помъчиш малко.
Телефонът отново иззвъня и Пат вдигна. До края на разговора лицето му остана каменно.
— Водата в белите дробове е чиста. Има следи от сапун. Явно са я удавили във ваната.
— Тогава трябва да се радваш.
— Е, да, има с какво да се гордея. Сега ще ме чакат с поздравления, защото съм се досетил. А аз какво ще отговоря?
Когато излизах, Пат отново ме наруга, но този път с усмивка.
И аз се усмихвах. Част от работата, прекалено тежка за сам човек, щеше да се поеме от полицията. Там имаше хора и оръжие. Също и мозъци. Сега вече щяха да хвърчат глави, по дяволите, наистина щяха да хвърчат глави, и то много скоро! Усещах го!
Хапнах в една закусвалня, преди да тръгна за вкъщи. Като натоварих подноса с всичко, което предлагаше заведението, аз се настаних удобно на една свободна маса и започнах да ям, без да бързам. После запалих цигара и усетих как ме спохожда сито блаженство. Всички парченца от мозайката, всички части от тази история бяха вече в главата ми, но упорито отказваха да се подредят в цялостна картина.
Навън се смрачи, а заедно с мрака започна да ръми. Вдигнах яката си и криейки се под стрехите, стигнах до колата. Трафикът бе натоварен. Докато стигна до вкъщи, дъждът се усили. Небето не даваше никакви признаци за проясняване. Когато излязох от гаража, аз се затичах, но въпреки това се намокрих до кости.
Ключът в бравата се превъртя, без да отключи. Опитах пак, но ефектът беше същият. Тогава забелязах драскотини. Бравата беше разбита. Измъкнах пистолета и ритнах вратата с крак. Тя се отвори с трясък и аз връхлетях вътре. Очаквах посетители, но освен мен вътре нямаше никой.
Из целия апартамент лампите светеха и всичко беше преобърнато с краката нагоре. Течението продухваше прашните вътрешности на дюшека и канапетата, от които дамаската беше съдрана. По пода се търкаляха празни чекмеджета. Дрехите, чиито джобове бяха обърнати наопаки, бяха натрупани на купчина. Не бяха подминали дори хладилника: бутилки, буркани и всичко останало бе разхвърляно по пода на кухнята, а над него кръжаха рояк мухи.
Грабнах телефона и набрах номера на портиера.
— Обажда се Майк Хамър от 9-D. Търсил ли ме е някой?
Отговорът беше отрицателен.
— Не се ли е мотал наоколо някой подозрителен тип днес?
Отговорът отново беше отрицателен. Портиерът се поинтересува дали не е станало нещо.
— Не, но скоро, да го вземат, дяволите, ще стане! Някой е ровичкал из апартамента ми — казах аз, едва сдържайки гнева си.
Портиерът се развълнува и трябваше да го помоля да млъкне. Не ми се искаше да отговарям на въпросите му и да плаша съседите.
Влязох в спалнята и се заех да разчиствам купчината дрехи, докато не се натъкнах на чантата. Подплатата й беше разпрана, ципът — отворен, а детските дрешки се търкаляха по пода. Двата странични джоба зееха отворени. Снимките бяха изчезнали.
Направих пълна инвентаризация на това, което се намираше вкъщи. Отне ми два часа. Липсваха само снимките. После отново проверих. Не си струваше да се притеснявам. Петдесетте долара и часовникът си бяха на нощното шкафче, а няколкото стари пожълтели снимки бяха изчезнали.
За мен те не представляваха нищо, но за някого другиго означаваха много. Затова беше умряла Ан. Отпуснах тялото си на остатъците от креслото, запалих цигара с трепереща ръка и започнах да подреждам мислите си. На пода се търкаляше разкъсан пакет цигари. Поставките на настолните лампи бяха направени на парчета и проводниците висяха като прекършени пръсти.
Огледах се още един веднъж, като се взирах внимателно в почерка на обиска. Освен снимките бяха търсили още нещо. Нещо много малко. Мастилото от мастилницата беше изсипано. Спомних си за празната солница в кухнята. Разбира се. Всичко беше съвсем просто. Вдигнах ръката си и се усмихнах на пръстена.