— Те пак ще се върнат — казах му аз. — Този път не те намериха и затова пак ще се върнат, а ние ще чакаме.
Сега можех да се отпусна. Щеше да ми струва скъпо, но можех да се отпусна. Нещата започнаха да се очертават. Нанси е била главната фигура. Пръстенът беше Нанси. И те си искаха снимките обратно. За какъв дявол, можех да попитам. Снимките бяха стари и на тях нямаше нищо, но те бяха важни. Детските дрешки не означаваха нищо за тях, но пръстенът и снимките бяха ценни.
Очите ми се бяха вперили в далечината и аз виждах писмото на Нанси. Някой ден тя можеше да има нужда от мен… тя беше вършила много неща… и само едно от тях имаше някакво значение за нея… между нас има доверие.
Думи. Сега имах много думи. Блъскаха се в мозъка ми и се опитваха да си прокарат път към светлината. Какво, по дяволите, исках да си спомня? То крещеше, за да го чуя, но умът ми беше глух. Слушах, но не можех да го чуя. По дяволите, какво имаше тук? Какво се опитвах да си спомня? Някой беше казал нещо. Тогава то не означаваше нищо, но въпреки това е изплувало на повърхността и се появи едва сега. Кой го каза? Какво беше то?
Тръснах глава с надеждата да го върна обратно. Дрънченето на телефона ме изтръгна от унеса ми. От слушалката долетя гласът на Пат.
— Какво има, Пат?
— Исках да ти съобщя, че отново проверихме нещата. Всичко съвпада. Остана само да решим въпроса с предсмъртното писмо. Имаш ли нещо наум? Просто не мога да си го обясня.
Отвърнах уморено:
— Питай приятелите й дали някога не е говорила за самоубийство. Може преди да е мислила за това и дори да е написала предсмъртно писмо. Някой е успял да я разубеди, а писмото е запазил за всеки случай.
— Мислиш за всичко.
— Бих желал да е така, Пат.
— Шефовете смятат, че идеята ти не е лишена от смисъл.
— А ти какво мислиш?
— Мисля, че сме хванали змията за опашката.
— Това е единственият сигурен начин да се хване змия.
— Надявам се, че си прав. Продължаваш ли играта, Майк?
— Разбира, се, момчето ми. Ще ти се обадя, когато се появи нещо ново. Като сега например. Разпердушинили са целия ми апартамент: Търсили са пръстена на Нанси. Не са го намерили, но са взели снимките. Същите, които получих от блондинката.
— По дяволите! — избухна Пат. — Защо не ги скри?
— Разбира се, като се обърне колата, пътища много. Дори нямаше да знам, че са толкова важни, ако не ги бяха откраднали. Не ме е грижа за тях. Търсели са пръстена. Защо? Това е въпросът.
— Аз също имам новини — каза Пат след кратко мълчание. — Получен е отговор от болницата в Чикаго.
Стиснах слушалката.
— Е?
— Нанси Санфорд е родила там преди четири години. Неомъжена. Отказала е да съобщи името на бащата и престоят й бил заплатен от някаква благотворителна група, която се грижи за подобни случаи. Детето се е родило мъртво. Никой не знае къде е отишла след това.
Ръцете ми трепереха и гласът ми беше почти изчезнал, когато му благодарих за информацията. Преди да пусна слушалката, Пат каза:
— А пръстена… По-добре го дай на мен, Майк.
Засмях се грубо.
— Не си познал. Случаят Нанси все още се води като самоубийство в твоите документи. Когато се превърне в убийство, ще ти го дам.
Пат започна да спори, но аз го прекъснах.
— Какво се каниш да правиш с блондинката и Мърей?
— Арестуваха го в клуба. Ще го доведат тук. Виж какво, по повод на пръстена… Трябва…
Изстрелях едно „благодаря“ и затворих. Щяха да разпитват Мърей. Следователно разполагах най-малко с два часа, въпреки че той имаше добър адвокат и необходимите връзки. Времето беше напълно достатъчно.
Глава IX
Мърей Кендид можеше да бъде открит на два адреса: в клуба и в дома си, който се намираше в представителната част на Бруклин. Не ми харесваше нито един от тях. На домашния телефон се обади един иконом, който с британски акцент ми съобщи, че господин Кендид не бил вкъщи и нямало да се върне преди полунощ, но той можел да предаде съобщението ми. Казах му да не се безпокои и затворих.
Още един иконом. Златни свещници и китайски порцелан от династията Мин.
Поставих ръка на шайбата и набрах номера на Лола. Тя ме позна веднага и се усмихна по телефона.
— Здравей, мили. Къде си?
— Вкъщи.
— Ще те видя ли?